Подаръкът за рождения ден беше една карабина „Краг-Йоргенсен“ с магазин за пет патрона, която Карл беше купил от любител на оръжията в Биксби — същия модел, с какъвто Върджил се беше бил в Куба, 30-калиброва армейска пушка, тежаща девет фунта.
След като беше прекарала целия ден сама в апартамента, Лули нямаше търпение да тръгват. Време беше да си намери някаква работа — не като онази в Канзас Сити, може би като продавачка на щанд в магазина на Вандевър. Щеше да обслужва богатите жени на Тълса и дори да разменя по някоя дума с тях. Сега единственото й занимание беше да ходи на кино няколко пъти седмично.
Харесваше й колко бавно говори Върджил на Карл за престъпниците, за петролния бизнес, за филмовите звезди, за Уил Роджърс; каквато и да беше темата, която подхващаха и винаги изцеждаха докрай.
Харесваше и Нарциса. Докато тя приготвяше вечеря, Лули я слушаше да говори за човешкото тяло и как човек трябвало да го уважава.
— Нямаш представа — казваше Нарциса — как този старец просто не дава и пет пари за себе си, но пък е неукротим в леглото.
Също като сина си. Който точно в този момент се прибираше у дома. Лули видя през прозореца как Карл излиза от понтиака.
Само че сега чакаше нещо на тротоара, загледан в посоката, от която беше дошъл. Проверяваше си шапката и палеше цигара.
Ето че зад понтиака най-после отби една зелена кола и Лули видя как от нея излезе жена, която сигурно беше поне на четирийсет. Носеше малка кръгла шапчица и се опитваше да изглежда съблазнително, а устата й беше алена от огромно количество „Танджий“. Сега двамата започнаха да изкачват стъпалата отпред, а Карл извади ключовете си. Лули се махна от прозореца и отиде в кухнята.
Входната врата се отвори. Лули излезе от кухнята и повдигна вежди, за да изглежда изненадана, след което се усмихна, бършейки ръце с кърпата за подсушаване на съдове.
Карл рече:
— Лули, това е мис Мънсън от Бънч. Дошла е да вземе една пушка, която й принадлежи.
Той отиде до килера в спалнята за гости и остави Лули заедно с жената от Бънч. Лули имаше спомен за пътен знак с името БЪНЧ, само че не можеше да се сети къде точно.
Тя се усмихна на мис Мънсън и попита:
— Двамата с Карл да не сте стари приятели?
— Не — отговори Вениша. — Преди време Карл Уебстър застреля приятеля ми със собствения ми „Уинчестър“ и не ми върна пушката четиринайсет месеца.
Лули внимателно обмисли думите й и рече:
— О… Така ли? — Понеже, изглежда, нямаше никакво значение какво ще каже.
Сега вече си спомняше къде е виждала онази заострена от едната страна табела. Беше пътувала за Стилуел, за да купува семена, или нещо от сорта, за мистър Хагенлокър.
Едва по-късно й хрумна, че е напълно вероятно често да се натъква на роднини или приятели на хора, които Карл е застрелял или изпратил в затвора. От бързината, с която той прибавяше точки към резултата си, това й се струваше съвсем възможно. И беше сигурна, че ще я гледат странно.
След като напусна апартамента, стиснала уинчестъра си, Виниша се качи в колата си, зеления „Есекс“, кара до следващата пресечка, зави наляво и мина по целия път зад карето, след което отново излезе на „Саут Шайен“ и паркира на ъгъла. Виниша паркира достатъчно близо до колата на Карл, за да може да вижда сградата и да запомни името й, издялано в бетонния блок над входната врата: ДВОРЕЦЪТ НА СИНТИЯ.
После зачака, като от време на време поглеждаше часовника си.
Чака в продължение на четиридесет минути, когато двамата най-после излязоха с един куфар и се качиха в понтиака — Карл Уебстър и сладката малка Лули, мъничката домакиня, която не му беше съпруга.
На излизане от съда Карл изглеждаше засрамен, че е задържал толкова дълго уинчестъра й, и бе започнал да говори само за да има какво да каже, споменавайки, че с Лули смятат да отидат за уикенда в Окмългий, понеже утре бил рожденият ден на баща му — ставал на шейсет, така че смятали да се отбият до Биксби, за да му вземат подаръка, който Карл бил купил по обява във вестника. Не каза какъв подарък, а и Вениша не попита, понеже не искаше да изглежда заинтересована от живота му. Научи още, че баща му имал хиляда акра пеканови дървета в края на Дийп форк, западно от града, но отново не го разпитва за имота. Почти не бе продумала, докато слизаха по стълбите на съдилището и се качваха в колите. Смяташе да ги проследи, без да се приближава прекалено, а в Окмългий възнамеряваше да помоли някой да я упъти към ореховата ферма. Четиридесет мили, значи пътуването нямаше да й отнеме повече от три часа. Чак тогава щеше да побърза да се върне обратно в Тълса и да каже на Били.