— Колко време ще ни мръзнат задниците сред тези пеканови дървета? И откъде си сигурна, че ще излезе?
— Просто казвам, че това е едно от местата, където можеш да го направиш. Ще ти покажа и друго, откъдето няма да се наложи да чакаш толкова дълго.
Отново в колата, те поеха по друг черен път вляво, който ги изведе до няколко нефтени платформи, които Карл не беше споменал. И след като най-сетне пресякоха долната част на имота, Вениша зави и спря. После посочи през едно зимно пасбище, което тъкмо започваше да позеленява, към един не особено стръмен склон, където между пекановите дървета се процеждаше светлина.
— Това е къщата.
Не можеше да се застави да погледне Били. През целия път от Тълса насам обгорената част на лицето му и малкото чуканче на мястото на ухото му бяха обърнати към нея. Известно време бяха спорили, когато Били й заяви, че всичко това било прекалено много работа само за някакви си сто долара. А тя му беше казала, като гледаше право пред себе си към пътя:
— Ще отмъстиш за смъртта на брат си. Това не значи ли нещо за теб?
Той пък отговори, че навремето искал да го направи, само че се сблъскал с Карл година по-късно.
— В онази крайпътна съборетина, за която ти разказвах. Само че около него винаги имаше тълпа и всички до един го смятаха за симпатяга. След това се получи престрелката с Клана.
Тя му подаде стотачката — знаеше, че освен това ще трябва да му позволи и да я опъне. Предната вечер в неприветливия хотел в Тълса двамата бяха отворили една бутилка и Вениша разбра, че така или иначе ще се случи, тъй че не направи въпрос. Само че през цялото време държа очите си затворени, за да не й се налага да го гледа, и освен това извърна глава встрани, протягайки шия колкото може повече, сякаш Били я караше да лудее.
Сега, загледана към къщата, тя каза:
— Вчера вечерта пропълзях през пасбището по посока на онази светлина. Бях си свалила обувките с високи токчета и си порязах краката. Само че успях да зърна масата, сложена за вечеря в кухнята. Тъкмо се канеха да сядат.
— И са били пред очите ти? — попита Били.
— Видях приятелката му и някаква индианка.
— Но си знаела, че се канят да вечерят?
— Когато храната стане готова.
— И носеше пушката?
— Беше в колата. Само че взех патрони едва тази сутрин.
— Исусе, можела си да приключиш цялата история още тогава.
— Трябва ми човек — обясни Вениша, — който умее да стреля. Някой, който ще го уцели със същата пушка, с която застреля Пейтън. Не разбираш ли? Ще ти дам всичко, което поискаш, стига да успееш да го удариш в тила от четиристотин ярда.
— А ако беше кралицата на красотата — вметна Били, — двамата щяхме да заживеем в къща с бяла ограда.
— Дявол да ме вземе — рече Вениша, — пак не ми достига нещо, а? Само че невинаги получаваме онова, което искаме, нали? Ако предпочиташ да се подадеш през прозореца и да го застреляш в главата, докато си яде бърканите яйца, давай, направи го. И това ми стига.
Лули беше отишла с колата до дрогерията на Диъринг в града, за да купи цигари и сутрешен вестник. Когато се прибра, видя, че Карл и баща му са седнали на верандата, облечени във вълнените си ризи и са пъхнали ръце в джобовете си.
— Чакаме закуската да стане готова — обясни Карл. — Дано си гладна.
Беше гладна, но не за това си мислеше.
— Жената, която вчера идва да си вземе пушката, мис Мънсън? Видях колата й в града — рече тя.
Карл замълча и обърна очи към баща си.
— Спомняш ли си Вениша Мънсън? — А после каза на Лули: — Сигурна ли си, че е била нейната?
— Колко зелени есекса можеш да видиш за два дни? И то с червени спици?
— Правят ги „Хъдсън“ — обади се Върджил. — И наистина се срещат рядко.
— Но не видя Вениша? — попита Карл.
Лули поклати глава.
— Карах в съботното задръстване по „Мейн“, навсякъде бяха плъзнали семейства с конски каруци, за да направят покупки за идната седмица. Видях колата, паркирана вляво, с предницата към мен, точно до железарския магазин. На седалката на пътника имаше някакъв тип, но Вениша не се виждаше никъде. Отидох в дрогерията и се представих, поговорих с мистър Диъринг известно време. Когато на връщане отново минах по „Мейн“, колата я нямаше.
— Онзи тип в колата — попита Карл — как изглеждаше?