— Не го разгледах добре. Носеше тъмни очила.
Карл погледна към пекановите дървета и каза:
— Да влезем в къщата.
Прибраха се вътре, а Карл тръгна нагоре по стълбите.
Лули извика след него:
— Къде отиваш?
— Да си взема оръжието — отговори той.
— Сигурно ще хвърли един поглед през прозореца на горния етаж — обясни Върджил.
Лули започваше да схваща.
— Онзи ден, когато дойде да си вземе уинчестъра, мис Менсън ми каза, че Карл е застрелял с него приятеля й. Кой е бил той?
— Пейтън Браг — рече Върджил, отключвайки оръжейния си шкаф. — Пейтън ограби банката в Салисоу, спомняш ли си?
— По това време не бях там.
— Планирал да се скрие в дома на Вениша, недалеч от Бънч. Само че Карл се изпречил на пътя му. Пейтън е единственият, когото Карл е убивал с пушка — продължи Върджил, като извади от шкафа един „Ремингтън“ дванайсетица, — откакто навърши петнайсет и застреля онзи крадец на добитък на пасбището. Прицелил се отдалеч и го свалил на място. След това Карл каза, че оня трябвало да слезе от коня и че не искал да го убива.
— Бил е на петнайсет?
Тя се опита да си го представи, но не успя.
— Човекът му крадял кравите.
Лули усещаше, че е попаднала в разгара на нещо, което не успява да проумее.
— А кой е човекът с тъмните очила?
— Буу Браг, малкото братче на Пейтън. Половината му лице е обгорено от експлозия в нефтена цистерна. Не ти трябва да го виждаш отблизо.
— А сега иска да си отмъсти — кимна тя.
— Или Вениша е успяла да го навие на пръста си. — Върджил извади от шкафа един „Уинчестър“. — Ето пушката, с която Карл извади от бизнеса онзи крадец на добитък. Човечецът се казваше Таруотър. Видях го как лежи мъртъв, докато чакахме гробаря. Беше красавец. Пазя изрезките и от двете престрелки, неговата и тази на Пейтън. Искаш ли да ти ги покажа? Новинарите описват Карл като един от най-смъртоносните стрелци в света. Но той си знае, че извади късмет със стрелбата по Пейтън.
Карл вече слизаше по стълбите с револвера си.
— Предупредих го — продължи Върджил, — че тази популярност ще му навлече някой пакостник из засада.
Лули видя как Карл пъхна револвера в колана си и пое уинчестъра от баща си. Сега изглеждаше различен, съсредоточен в зареждането на патрони, докато баща му пълнеше ремингтъна.
Тя попита:
— Това често ли се случва?
Карл вдигна глава.
— Кое?
— Някой да иска да се разплати с теб?
— Не, но този път имах някакво тягостно чувство. Нали видя като подадох пушката на Вениша? Тогава й казах: „Няма да ме застреляш с нея, нали?“ Шегувах се. Само че забеляза ли, че тя не отговори нищо?
— Само се взираше в теб — отвърна Лули.
— Бедната жена си няма нищо в този живот, което да я накара да се усмихне.
Карл отново приличаше на себе си, като голямо дете, ухилено на внезапно хрумналата му идея.
— Защо да не дадем на татко подаръка още сега? Моментът е идеален, какво ще кажеш?
— Какъв подарък? — попита Върджил внезапно оживен.
— Ще ти хареса — увери го Карл. — Нещо, каквото винаги си искал.
— Само че е отвън в колата — каза Лули.
— Ще ми отнеме минутка — рече Карл.
Минаха през дърветата от едната страна на пасбището. Вениша стоеше приклекнала зад купчина дърва за огрев — на не повече от трийсет стъпки от къщата. През прозореца се виждаше вътрешността на кухнята. Масата беше сложена, а индианката се суетеше около печката. Вениша се обърна и махна на Били, но тутакси присви рамене от шума, който се разнесе, когато той се приближи през листата. Били се отпусна до нея и се подаде само толкова, колкото да надникне над купчината дърва.
— Още ли не са седнали?
— Само няколко минути, готвачката току-що сложи бекона.
— Определено стават късно.
— Днес е рожденият ден на баща му, преспали са тук.
— Щом си покаже лицето в кухнята — заяви Били, — ще се подам през прозореца и ще го отнеса. — Беше свалил оптическия мерник и го бе оставил в колата. Сега измъкна автоматичния „Браунинг“ изпод палтото си от овнешка кожа с думите: — От толкова близо не зная кое да използвам.
Вениша пристегна още по-здраво гумените си галоши, за да бъде готова, понеже не беше сигурна дали няма да им се наложи да се върнат на бегом до колата. Колкото повече време прекарваше в компанията на Били Браг, толкова повече отслабваше увереността й в него. Беше нервен и се опитваше да не го издава. Още докато седяха в края на пасбището, й беше казал: