— Щом не ги пази в банката, къде другаде, така че да са му подръка?
После му разказа как Върджил разправял на репортерите, че е богат като някакъв вид крал. Чул и репортерите да го питат какво мисли за това, че синът му преследва банкови обирджии, а човекът отвърнал, че е изненадан, че все още има банки за ограбване.
Ако беше истина, не звучеше никак зле. Джак попита индианеца:
— Да, обаче колко държи?
— Ако ти беше петролен милионер, колко щеше да заделиш, за да не ти се налага да мизерстваш до края на живота си? — Точно тъй рекъл на репортерите. Тъкмо почивали от брането на орехи, а репортерите клечали из треволяците и му задавали въпроси. — Освен това каза, че имал и пушки, така че не се страхувал, че може да го оберат.
— Имал пушки, а?
— Участвал е във войната в Куба.
Откараха Джак до града с един товарен шевролет „Събърбън“, сив. На вратите му бяха отпечатани думите ЩАТСКИ ЗАТВОР ОКЛАХОМА. Приличаше на закрит пикап и отзад имаше две допълнителни места, Фаусто седна отпред заедно с надзирателя, който шофираше, а Джак настаниха на задните седалки, надалеч от вратата, Фаусто може и да не му беше приятел, но все пак му бе намерил едно старо сако от затворническия склад, което да носи над комбинезона.
Едва когато достигнаха центъра на града, на Джак му просветна, че е облечен като повечето работници, тълпящи се по булевард „Чоктоу“. Бяха стотици.
Някои дори бяха в колите си и пълзяха бавно от двете страни на улицата, провесили американското знаме през прозорците.
— Какво става?
— Миньорите от каменовъглените мини си придават важност — отвърна Фаусто. — Обединеният миньорски съюз е решил да ни покаже колко струва. Правят събиране на мястото на панаира и се опитват да решат дали да стачкуват.
Джак проследи как един трамвай спря на ъгъла на „Чоктоу“ и Второ авеню и в същия миг тълпа от миньори започна да се блъска, за да влезе през тясната предна врата. Докато се бореха и се опитваха да се качат вътре, ватманът заудря нетърпеливо звънеца.
Джак каза:
— Какво ще кажеш, а? Да си миньор.
— Човек сам избира какъв да бъде — отговори Фаусто.
— А ти не си пожелал да копаеш въглища?
— Тези миньори, доста от тях италианци като мен, се напиват и демонстрират, размахвайки плакати с думи като „несправедливост“. Не знаят ли, че времената са лоши и че дори собствениците не изкарват достатъчно?
Джак можеше да се обзаложи, че баща му също говори така.
— А после ги арестуват по обвинение в незаконна демонстрация и ги тикват в затвора, за да им намерят подслон.
— Имаш предвид, че ги заключват в гадна килия.
— Сам избираш какъв да бъдеш — рече Фаусто. — Мъжете, които не искат да бъдат арестувани, се прибират у дома или вземат междуградския. Тази линия отива до Кребс, Олдерсън, а нататък чак до Хартсхорн, цели шестнайсет мили.
— Чудесата на модерния живот — каза Джак.
Нравеше му се фактът, че повечето от миньорите, тръгнали за дома си, бяха облечени също като него — старо сако върху работнически комбинезон. Само че всички носеха каскети или шапки, а той — не.
Прекосиха „Чоктоу“, докато миньорите все още се опитваха да се качат в трамвая. Джак се обърна да надзърне през задния прозорец на товарния шевролет и остана загледан в тях, докато не стигнаха горния край на улицата и завиха към задния вход на хотела.
Фаусто носеше кафява шапка с черна лента, която вероятно притежаваше от години. В пречупеното й дъно скоро щеше да се отвори огромна дупка. Костюмът му беше черен и започваше да лъщи. Не носеше жилетка. Кобурът му беше под мишницата на лявата ръка.
Надзирателят беше останал при товарната кола.
Фаусто натисна бутона на служебния асансьор — стояха в един от задните коридори, — а Джак попита: