— Не ти ли се иска да надзърнеш във фоайето? Хайде де, хотелът е чисто нов. Да отидем да видим какво имат? — Докосна ръката на Фаусто и това се оказа достатъчно.
Сега вече стояха и оглеждаха мебелировката, ориенталските килими, палмовите дръвчета, трите плювалника покрай рецепцията и оживения щанд за пури.
— Сигурен съм, че Сесил пуши — обади се Джак. — Мога да му правя компания, ако ми се намираше пакет цигари. — И протегна ръка, като се хилеше на Фаусто.
Номерът не мина. Фаусто, кучият му син, каза:
— Ако искаш да запалиш, си изпроси една от Гайтън.
Качиха се в асансьора. Джак застана плътно зад малкото момиче-оператор в униформа, а ароматът на косата й му се стори най-хубавото нещо, което беше помирисвал от седем месеца насам. Той измъкна дясната си ръка от джоба на работния комбинезон и я постави върху дясната буза на задничето й. Тя замръзна, ала сетне погледна през рамо към него и се усмихна. Той се наведе по-близо и прошепна нещо в ухото й.
Фаусто го видя. Дръпна го рязко от нея и изрева в стреснатото лице на момичето:
— Какво ти каза?
Тя се озърна към Джак с широко отворени очи, сякаш се нуждаеше от разрешението му да отговори. Явно реши, че всичко е наред, и отново се обърна към Фаусто.
— Каза, че е на път да се влюби в мен.
Джак очакваше Фаусто да каже нещо, но той мълчеше.
Стигнаха единадесетия етаж. Докато излизаше, Джак намигна на момичето, а тя му се усмихна в отговор. Беше уверен, че й е дал нещо, което ще си спомня до края на живота си. Как онзи красавец беше сложил ръка на дупето й и беше казал, че е влюбен в нея, и знаете ли кой се оказа всъщност, ама наистина…?
Цветнокожият прислужник на Сесил Гайтън, облечен в бяло сако на сервитьор и черна папийонка, отвори вратата на луксозния апартамент и ги въведе в модерната всекидневна. Джак огледа бялата мебелировка, стените с цвят на праскова, странните цветни форми, окачени в рамки по тях и количката за сервиране, предлагаща уиски и сода. Прислужникът каза:
— Мистър Гайтън, гостите ви дойдоха. — И застана наблизо.
Сесил Гайтън не си направи труда да стане. Чашата му беше на масата до него. Джак си го беше представял по-пълен. Гайтън му приличаше на лисица, с острото си лице и малките, тънки като моливи мустачета. Носеше тиранти, синя риза без якичка, но с бял шал около врата. И първото, което каза, беше:
— Ако ти си небезизвестният Джак Белмонт, сигурно приличаш на майка си, понеже изобщо не ми напомняш за твоя старец. Играл съм карти с Орис няколко пъти в приземието на хотел „Мейо“. Винаги печели, понеже е дяволски сериозен. Когато играе карти, този човек им отдава цялото си внимание. Почти не разговаря. Най-сериозният човек, когото някога съм познавал. Не ми е мястото да го критикувам, но явно така е успял да забогатее. В противен случай нямаше да си тук, нали? — Замълча и добави: — Чудя се дали в думите ми няма повече истина, отколкото ми се иска. Нещо за пиене?
— Не му е позволено — намеси се Фаусто.
Адвокатът се обърна към него.
— Ти сигурно си Фаусто Баси, помощникът на директора? Аз пък съм Сесил Гайтън, или по-точно всичко, което е останало на това момче. Не ми предадоха за каквито и да било правила или процедури.
— Сър, на затворниците не е позволено да консумират алкохол.
— Шегуваш ли се? Напиват се като талпи при всеки сгоден случай. Една от причините, поради които не желая да посещавам затвора ви, е вечната миризма на домашно дестилирано. Онова доматено пюре, което варят на пиячка, е най-смрадливото нещо под небето. Само да ми дъхне на това и започвам да се задушавам.
— На мен също не ми понася — каза Джак.
— Само на още едно място се носи такава отвратителна воня — в миньорските лагери. А онези мулета, с които дърпат вагонетките… Пърдят газ, който може да те убие на място. „Крейг Вали“ си има вземане-даване с двадесет и осем миньори, които ги съдят и са на път да им вземат половината операция в Месина. Собствениците искат да им кажа няколко думи. Колкото да ги раздразня така, че да могат след това да ги подведат под отговорност. Само че нямам никакво намерение да отивам там, не и при тази смрад, увиснала над цялата местност, а те пък не желаят да дойдат в хотела. Обърна се към Фаусто.
— Отнасям се с клиентите си така, все едно са гости в собствения ми дом. Онова, което имаме да обсъждаме, естествено, е поверително, така че няма начин да допусна някой да наблюдава процеса, нали така? Никой не може да надава ухо на онова, което имаме да си кажем с мистър Белмонт. Това означава, че ще се наложи да напуснеш.