То се разби и светът се възвърна към своята реалност, за да се раздвижи върху речните брегове. Беше майката на момчето, тя тичаше боса по пътя и тълпата се разтвори, за да й направи място. Виковете на пъдпъдъците изчезнаха, изтласкани от виковете на тази жена. Тя се спусна по насипа, хвърли се във водата и опипвайки своето дете, ревеше: „Момчето ми! Момчето ми! Ох, боже, какво стана, момчето ми!“ Селянката се давеше, гълташе вода, ревеше под свода на моста и хората пак навалиха към водата, измъкнаха я на пясъка, а тя се дърпаше, гледаше своето момче и искаше да се хвърли отново във водата, искаше да изпие тази тиха и прозрачна вода, която държеше малкия пленник при себе си.
Сетне жената се отскубна, почна да гледа диво хората, вторачваше се в лицата, все непознати за нея, тръгна някак ребром край тях почти обезумяла и почна да ги дърпа, да ги бие с юмруци, опъваше се, опираше се на нечие рамо, молеше: „Спасете ми детето! Хора, детето ми, люде! Ох, боже! Ох, майко! Спасете го.“ А хората гледаха земята, гледаха пясъка, гледаха реката и се местеха от крак на крак, а някои викаха: „Ама ей сега, стрино, успокой се! Ей сега ще се оправи всичко!“
Макар че никой не знаеше какво може да се направи още и тълпата забръмча отново, под моста отново отидоха хора, толкова много, че почти не се виждаше вода, въпреки че и там стояха безпомощни и се мъчеха с откъслечни думи да успокояват посинялото и изпито от водата дете …
Майката падна на брега, ровейки с ръце пясъка, мускулите на лицето й почнаха да се схващат, втурнаха се неколцина да я разтриват, заляха я с вода и дълго се мъчеха над нея, докато я извадят от тази криза, и тя отново седеше на пясъка и гледаше тъпо пред себе си, като се поклащаше леко напред и назад и ридаеше.
Беше страшно да се гледат празните очи на тази селянка, изпълнени с безнадеждност. „Господи, спасение“ — викаше жената и продължаваше да се люлее напред и назад, заплашвайки да рухне отново на пясъка.
Хората по бреговете и върху моста почнаха да се раздвижват пак, почнаха да се местят, уголемяваха или раздробяваха групите, слизаха от моста или се качваха пак горе, движеха се безсмислено, защото все пак трябваше нещо да се върши, и гледаха мъчението на майката, гледаха как тя отново се изправя и отново тръгва към моста и разбутва всички, и се удря о каменната стена, и изведнъж намира сили да почне да успокоява детето си, своето си дете, което я гледа със своите изсъхнали или по-точно пресъхнали вече очи. Тя го успокоява нежно, сякаш го моли , да стане от сън, тъй както му е говорила сутринта, когато е трябвало да стане от топлото и сънено легло, за да изкара биволицата на паша. Тъй му говореше майката. Цялото човечество върху реката стоеше нямо, на крака и слушаше тези думи на майката. Постепенно другите почнаха да се присъединяват към нея и да успокояват момчето, главно жени. Но колкото повече говореше майката, толкова по-силно се чувствуваше цялата безнадеждност, защото всичко бе само думи, а камъкът не разбираше от думи и не пускаше детето. И реката не разбираше от думи. „Господи, спасение!“
Как може да бъде трогната с думи каменната студенина? Как може да бъде трогната тази маса от бетон и желязо, стъпила върху реката? Към кого да се обърнем тогава за помощ? Дори сам бог може ли да помогне тук? „Господи, господи!“ — бе почнала пак майката, защото силите й отново се бяха изчерпили, и двама мъже я подкрепяха, за да я изведат отново на сушата. Тя се опираше в празнината на молитвата… Тъй една друга жена бе молила цяла нощ спасението на един живот, за да осъмне на сутринта с неговата смърт. Спомняте ли си Хулиан Гримау, испанския патриот, пред екзекуцията през пролетта? Спомняте ли си неговата жена и децата му в тази нощ, когато жената разтревожи телефонния кабел на океана, за да търси и да моли президента на Съединените американски щати да спаси живота на нейния мъж? Спомняте ли си как в тази нощ Съединените щати спяха и че единственото, което получи жената на Гримау, бе отговорът, че Щатите спят и че президентът спи? И после спомняте ли си зова на тази жена през същата нощ към мадридския кардинал да спаси Гримау и отчаянието, което я накара да разтревожи Ватикана, за да моли сам папата да се намеси, и да получи отговора, че трябва да вярва и да се опре на бога? Гримау търсеше опора в празнините на света и й препоръчаха бога. Опора в ямите на света! Но кой се опира на ямите, Сам папата ли? Когато той се опираше на тях, католическите катедрали гърмяха от молебени за спасението на папата. Ямите отвърнаха на молбите на католиците, тъй както католиците отвърнаха на Гримау. Папата умря, Континентите пратиха съболезнователни телеграми, допивайки своя утринен чай. Мрак и студенина!… Аве Мария!