Но и реката течеше спокойно, вярвайки в непресъхващите си извори. Тя усещаше тяхното бликане чак тук, подялата си дължина, и си играеше в яза, в краката на хората, подмиваше чимовете, миеше гъсениците на танковете. Горе, в Черказките планини, се надигаха облаци, черни и свъсени. Те се трупаха един върху друг, пъплеха тежко, сгъстяваха електричеството в себе си. Небето се бе помъчило да вземе влагата от земята. Земята пък го примамваше и искаше да върне отново соковете в себе си. Небето бе грабило много, бе се преситило от влага и трябваше да я изсипе сега върху земята, а тя, натежала от този товар, да забучи с реките, докато облаците хвърлят своите мълнии, цепят дърветата и разбиват небесата с гръмовете си.
Танковете въртяха своите стомилиметрови дула, гледайки тези облаци. А те се спускаха все по-ниско и по-ниско, чуха се първите далечни тътени и едно непрестанно и заплашително кънтене се запусна над планините: всички разбраха, че горе, при изворите на Черкезката река, са почнали дъждовете. Селяните от хармана казаха, че при големи бури реката изпълва моста чак до сводовете.
— Ние ще успеем дотогава — каза генералът-И колкото повече облаците се спускаха към земята и засилваха своето кънтене и своето диво пеене, толкова повече се засилваше ритъмът при строежа на яза и краката се местеха по-бързо.
Генералът огледа работата. Огледа небето, после моста и видя, че пожарникарите нагласяват своите маркучи, за да почнат изпомпването на водата, щом се издигне преградата. Главнокомандуващият тръгна по пясъка, нагази във водата и макар че жилата в слепоочието бе засилила пулсирането си, се опита да се усмихне на момчето, притихнало във водата.
— Юнак ли си? — попита генералът, като запуши цигара, смучейки тъй жадно, че бузите му хлътнаха. (Тъй и багаторът бе попитал момчето.) Момчето примигна с очи и си поклати главата, но съвсем слабо, защото водата достигаше до брадичката му; то искаше също да се усмихне на генерала и тази усмивка трябваше да значи: „Юнак съм!“
— На танк качвал ли си се?
Той гледаше как три влекача маневрираха, за да застанат пряко на реката.
— Не съм — каза момчето. То също гледаше танковете.
— Но на бивол си се качвал. Момчето се засмя:
— Качвал съм се.
— Видя ли, че зная — завъртя глава генералът. — И аз съм се качвал. Но биволът не вози хубаво. Друса.
— Друса — каза момчето.
Генералът наистина бе яздил биволи и вероятно в това момче виждаше сега себе си, ей толкова малък, отстриган с ножицата, с която стрижат овцете, бос, петите му набити с тръни: майка му вечер поливаше живи въглени с вода и го караше да държи петите си над парата, за да не гноясат и да омекнат тръните, и той ги държеше, макар че пареше и от очите му течаха сълзи.
— Още малко ще потърпим — каза генералът. — Ще спрем водата и тогава ще се качим на танк. Ето на онзи, големия.
Момчето се зарадва, че ще го качат на танк.
— Пък може и на хеликоптера — каза генералът. — Искаш ли?
— Искам — каза момчето. — Ама дали ще ни пуснат?
— Къде? — не разбра генералът.
— В хеликоптера — каза момчето. Сега генералът се усмихна.
— Ще ни пуснат — каза той. — Летецът ми е приятел. Само да не се изплашиш!
Генералът гледаше как влекачите къртят водните ели и ги теглят с въжетата към реката. Ехтяха брадви — сечеха дървесината и забиваха колове.
Момчето също гледаше как падат дърветата и корените им се изправят нагоре и се люлеят, и треперят във въздуха, а после лягат във водата и отгоре им хвърлят чимове и пясък, за да преградят реката. Водата под него потъмня и замириса тръпчиво на корени и на мъзга.
— Няма да се изплаша — каза момчето.
— Ще видим — завъртя глава генералът.
— Няма, няма! — каза момчето. Вярваше, че няма да се изплаши, ако се качат на хеликоптера. Няма да се изплаши, няма, няма!
— Ей сега ще дойде, ще видим тогава храбрец ли си — каза генералът и запуши третата си цигара, оглеждайки нервно небето.
Чакаше хеликоптера.
И мислеше, че човечеството е създало религиите, дипломацията, Организацията на обединените нации, атомната бомба, но как може да бъде спасено едно дете, още не е измислило. Нито религията, нито дипломацията, нито ООН можеха тук да помогнат.
Тогава ще помогнем ние. Ако трябва, ще вдигнем реката във въздуха и шосето във въздуха, и моста във въздуха, ще обърнем всичко, целия свят, цялата мъртва и жива природа само в една посока, за да може да се спаси детето. Ако трябва, и бурята, надвиснала над Черказките планини, ще отпратим в друга посока по небето. Всичко, всичко само в една цел, само в една посока, тъй както земята се върти само на изток и денем и нощем, и при ада на войните, и при спокойствието на мира.