Само на изток, все към слънцето, за да се спаси и измъкне от тъмнината на собствената си сянка.
… Но хеликоптерът още не идваше и небето в източната половина продължаваше да е бяло, нажежено; лятно небе, което изпича под себе си плодовете на земята.
— Аз виждам, че си юнак — каза генералът. — Като пораснеш, ще служиш при мене. Искаш ли?
— Ами да! — каза момчето.
Зъбките му блеснаха под моста — толкова широка бе усмивката му, че всички зъби се разголиха и заблестяха.
Щеше да служи при генерала!
Спряха реката.
Тя се блъсна о преградата, опипа с муцуната си преградата, търсейки пролуки и надявайки се, че ще намери някъде цепнатина, ще източи тялото си като нишка и ще го провре цялото, като разширява цепнатината и разширява яза, както е било винаги.
Но нямаше пукнатини и реката обърна муцуната си, полази по бреговете, легна върху тяхната трева, опипа дъното, нагърчи се и продължи да се върти и да обикаля. Приличаше на смок, който се навива бавно, постепенно и в тази спирала изпъва прешлените си и се готви за скок или за удар. Тя вярваше в силата на своето тяло, надяваше се, че рано или късно ще почувствува набъбването в себе си и всичко ще се изпотроши и ще изчезне под свистенето и плясъка на нейното туловище.
Но и хората стояха до преградата със своите сечива, струпани там един до друг, влекачите бумтяха по бреговете и къртеха нови дървета, размахваха се брадви във въздуха; те стояха будни и тревожни, готови за действие пред тази голяма змия, която биеше челото си о преградата, а туловището и се губеше далеч нагоре в коритото, уголемяваше се, растеше като магия.
Страшна змия!
Ако трябва да се утрепе реката?
Светът ще види тук как може да се утрепе река!
Ала тя не бързаше, още ленива и сънена, а събираше сили и събуждаше всичките си прешлени. Събудената река — това е самият гняв на реката.
Небето идваше на помощ. То трещеше и изсипваше в планините своя студен водопад и потокът тичаше по скатовете, биеше се о каменните чаши, опустошаваше всичко по пътя си. Не е истина, че силата на реката е в планинските извори. В небето е силата на реката, там са нейните извори. Сега небето се спускаше все по-ниско и ниско и неговият ад щеше да прелее в реката.
Облаци, идете си в планините? Не се гневете, облаци, защото гневът е злото на душата… Зла ли е душата на облаците? Или това е протестът, че ние със сила сме спрели реката в нейното корито? Ние не можем да убедим реката, затуй прибягнахме до принудата. За да се употреби сила, ни бяха нужни много участници. Прибягнахме до насилие, защото съзнавахме безсилието си да убедим реката. Принудихме я да спре и знаем, че тъкмо заради туй ни ненавижда.
Но ако стихията е сила, то тя с нищо друго не може да бъде спряна освен със сила.
Върнете се, облаци, в планините!
Река, стой спокойно в своето корито!
Змийо, не набъбвай и не се готви за скок, защото ние ще пресушим и последната капка от светлата ти кръв!
Змийо, стой си в гьола!
Стой си там, дете на ада!
Танковете стояха мрачни и оглеждаха с мрачните си дула реката. Мрачността на въздуха се отразяваше в техния метал. От коя ера, от кои езически времена бяха изпълзели тези животни, тъй безсмислено застанали на бреговете на реката? Можеха ли да сторят нещо техните моторни сърца, в които се криеше силата на хиляди коне!…
Един малък мотор пукаше на моста — помпата на пожарникарите смучеше останалата вода в основите. Детето почти стоеше на сухо върху камъните, все още уловено в клопката. Помпата смучеше, задавяше се, хъркаше, но пукалото на мотора не позволяваше маркучите да останат празни. Първата тиня вече се показваше долу, в нея се мятаха риби, задушавайки се от въздуха.
Празнините и дупките в каменните основи клокочеха, водата от тях се изтичаше със свистене и хъркане. Имаше там вода, затъкната в дупките и лабиринтите на каменните блокове и пояси, която не бе виждала слънце и сега се изливаше навън и чезнеше в мътилката и тинята.
Изпразнени, основите показваха своето зеленило.
Донесоха дрехите на момчето. Майката обуваше панталонките му и го загръщаше да се стопли, и му говореше нещо тихо и много спокойно; но туй, спокойното, което му говореше, изглеждаше тъжно, защото майката знаеше нещо, което момчето не знаеше, и все гледаше към небето. И другите гледаха към небето, очаквайки нещо от него, но не към планините, а към другата страна — светлата.