Тъжно предчувствие свиваше гнездо под всяко сърце и пиеше, пиеше, а говорът стихваше все повече и повече.
И ето, най-сетне се чу бръмченето на хеликоптера. Той летеше ниско над върбите, увисна над моста, залюля се и почна да се спуска надолу. Тълпата разшири кръга и още не бе спряло въртенето на витлото, от желязната кабина скочиха трима човека. Най-напред вървеше военен лекар в бяла престилка, изпод която се виждаха ботушите му. Асистентите носеха чанта и една лека носилка.
Витлото спря своето свистене, стана тихо, чу се в тълпата един вопъл.
— Хей, юнак! — викна генералът. — Дръж се, сега ще се качиш на хеликоптера!
Защо генералът се обръща с гръб към юнака?
Момчето гледаше лекаря, другите двама с носилката и генерала зад тях и чуваше как основите на моста хъркат и въздухът навлиза и в последните дупки и лабиринти на голямото каменно гнездо.
А скимтенето в тълпата нарастваше: беше плачът на майката.
И изведнъж над моста се понесе нечий вик:
— Ще режат ръката! Не давай! Не давай! Този вик бе на момчето, което ходи да спре влака.
То тичаше по моста в коридора от хора и викаше с всичките си сили:
— Не давай!
Хванаха го, запушиха му устата. То риташе във въздуха и се биеше, но те бяха много, и много чифта ръце го държаха.
Хората почнаха да се обръщат с гръб към реката, за да не гледат работата на хирурга.
Реката се разлюля зад преградата, сякаш за да надникне и тръпка премина по тялото й, когато се отпусна пак в своя гьол. Рибите подскачаха високо, ловейки с уста въздуха, стигаха чак до краката на момчето и пак падаха върху камъните или тинята.
Нямаше детето да служи войник при генерала!
Едноръките не служат войници.
— А! — каза момчето.
То бе ужасено и изведнъж почувствува някаква лекота, сякаш цялото се изпразни отвътре, като черупка на охлюв. Това изпразване дойде от потта, защото тя изби по цялото му тяло. Олекнало съвсем и станало меко, детето се отпусна върху мокрите камъни, а лекарят и асистентите вече разтваряха куфарите, турени върху носилката.
Основите на моста престанаха да хъркат. В един миг светът опустя, сякаш замръзна. И в този студ, в тази ледена тишина се разнесе някакъв звук. Той напомняше пукот, близък до пукота на леда по реката през зимата. Когато ледът набъбва, се пука и звукът се изтегля по дължината на реката заедно с тънката прозрачна ивица. Мостът бе разместил за втори път каменните блокове и пояси в основата си. Онези, които стояха върху него, усетиха треперене под краката си. Какво беше това? Мостът! Мостът! — завикаха.
Момчето държеше двете си ръце върху колената и още не можеше да разбере, че и двете му ръце са свободни, че се е измъкнало от каменната клопка. Най-напред то усети докосването на генерала. Онзи го вдигна във въздуха и почна да го целува, а цялата тълпа извика изведнъж, извадена от своята напрегнатост и толкова голям шум се вдигна, че човек можеше да оглушее.
— Влязъл е въздух в основите на моста! — викаха някои.
Възможно е новото разместване да бе станало тъкмо от този влязъл въздух в дълбоките и тъмни лабиринти.
Хората го понесоха на ръце, предаваха го от една в друга прегръдка, а детето стоеше втрещено, замаяно от толкова свят, кипнал от щастие, от този весел и засмян панаир, който се въртеше пред очите му… И майката го целува по бузите, по очите, по вратлето, целува ръцете му, двете, но най-много онази ръка, която стоя под водата, тази малка детска ръка, която стискаше в себе си мисълта и чувствителността на пасажерите от един пътнически влак, на една пожарна кола, на селяните от хармана, на един генерал и на един танков полк, тръгнал да форсира Черказката река.
А хората стояха, шумяха плътно по бреговете и върху моста и всички се чудеха, че са тук, че цялото това пъстро човечество е тук, спряно по своя път от това малко момче, остригано грубо с ножица, босо, луничаво, същинско жабче върху горещия пясък. И на всички всичко се струваше сега детски глупаво, ама тъй сладко глупаво, че от неговата сладост можеха да припаднат всичките.
Първите танкове събудиха моторите си и почнаха да се местят.
— Да видим сега юнак ли си! — каза генералът. Той поведе по пясъка момчето към хеликоптера.
Летецът разтвори вратата и повдигна детето под мишниците, за да влезе в прохладния корем на машината. Генералът се обърна и видя в тълпата майката, която още плачеше и не триеше сълзите си, селяните със своите брадви, куки и въжета, пътниците от влака, офицерите, които козируваха, тълпата върху моста, облегната на перилата. И там, сред тълпата, зърна другото момче с червената фланелка. Повика го с ръка, а то не чака втори път да го викат, спусна се бързо и тъй силно тичаше, че голите му пети се удряха чак о задничето.