— Кой беше той?
— Че някой нещастен каубой ще дойде един ден и ще я отведе.
— Тя не се впечатлява от каубоите. Израснала е с тях.
— Но никога досега не е била на осемнайсет години и не е имала този поглед. Той е откакто стана на шестнайсет.
— Какъв поглед?
— Такъв, какъвто ти добиваш всеки път, когато започна да си разкопчавам ризата.
— Рос Коулман. Ти, самодоволен…
Речта на майка й секна и Бенър не се съмняваше, че устните на баща й са причината за това.
— Нямам никакъв поглед — слабо възрази тя, след няколко минути.
— О, имаш го. Всъщност — Рос понижи глас, — имаш го и сега. Ела тук, моя женичке — прошепна той, преди да е настъпила следващата пауза.
Усмихната, Бенър изгаси лампата в коридора и се качи в стаята си. Погледна се в огледалото над масата и притисна нос в блестящата повърхност, изучавайки очите си.
Притежаваше ли тя „онзи поглед“? Затова ли Грейди беше дръзнал да я докосне на едно от онези забранени места, за които нейните приятелки си шепнеха? Беше ли лошо, защото искаше да бъде докосната? И беше ли Грейди лош, че я иска? Ако за нея беше трудно да се съпротивлява, какво ли му беше на бедния Грейди, който беше мъж и му беше по-трудно да се контролира.
Тя си легна и се опита да заспи. Главата й тежеше от въпроси, а тялото — от желание да изпита непознатото.
Е, нямаше да чака още дълго, помисли си тя, като гледаше групата шаферки на централната пътека в църквата, както беше отрепетирано предния ден.
— Наш ред е, Принцесо — покани я Рос. — Готова ли си?
— Да, татко.
Тя беше готова. Беше готова за мъжка любов, готова тлеещият огън в тялото й да бъде запален и след това изгасен. Беше готова да принадлежи на мъж, да има някого, когото да държи в нощта и той да държи нея. Беше уморена да се чувства виновна за откраднатите целувки и моментите, когато страстта заплашваше да премине границите на приличието.
Рос я поведе. Те тръгнаха по пътеката и музиката на органа се издигна след драматична пауза.
Всички станаха и гледаха как тръгва този бавен марш. Море от приятелски лица, повечето от които познаваше от дете.
Банкери, търговци, занаятчии, адвокати, фермери от съседните ранчо със семействата си бяха дошли на сватбата на Бенър.
С необичайна смелост за булка, Бенър се усмихваше на всички.
Лангстънови стояха непосредствено зад Лидия. Първо Мама, обляна в сантиментални сълзи. До нея Анабет и съпруга й. Мика беше между Маринел и Лий. Нейните мъчители.
Даже сега, когато им отправи дълъг поглед, тя беше сигурна, че те едва се сдържат да не избухнат в смях, твърде неподходящ за случая.
Помрачените погледи на мама и Рос бяха единственото, което стоеше между нея и радостта.
Момчетата бяха станали големи приятели, откакто Мика, заедно с майка си, се премести в Ривър Бенд. Отначало Бенър ревнуваше от Мика, който я раздели от единствения й другар. Той и сега й напомняше за времето, когато беше сложила репей под одеялото на седлото му. Конят го хвърли, но за щастие не последва сериозно нараняване или смърт, за които шестгодишната Бенър егоистично се молеше. Тя все се мъкнеше след момчетата, готова да участва в белите, които замисляха. Те понякога я допускаха, но главно като изкупителна жертва, ако ги хванат.
Независимо от караниците, тя горещо обичаше и двамата. Днес те изглеждаха толкова хубави един до друг. Лий, с тъмната си коса и блестящи кафяви очи, наследени от майка му, Виктория Джентри Коулман, и Мика — светъл като всички Лангстънови.
Бенър отмести очи към последния човек от реда. Той посрещна светлата й усмивка.
Джейк.
Джейк, когото тя обожаваше отдавна, откакто се помнеше. Живо си спомняше всяко от редките му посещения в ранчото. Той я вдигаше високо над главата си и я държеше така, смеейки се в лицето й, докато тя започваше да рита и да моли за помощ, като същевременно се надяваше той да не я пусне.
Нямаше друг толкова висок като Джейк. И толкова силен. И никой — толкова рус. Никой — толкова смел. Никой не можеше да хвърля ласо по-изкусно и никой не можеше да разказва толкова добре истории за призраци.
Той беше нейният герой, нейният рицар в блестяща броня. Дните, когато идваше в Ривър Бенд бяха най-щастливите дни от живота и, тъй като присъствието му караше и всички останали да се чувстват щастливи. Мама Лангстън, Лидия, Рос, Лий и Мика, старият Мозес, преди да умре — всички очакваха посещенията на Джейк. Единственото лошо нещо беше, че те свършваха твърде бързо и бяха твърде нередовни.
Когато тя порасна и осъзна колко рядко идва той, мисълта за заминаването му често засенчваше радостта, че е с тях. Тя не можеше да изпита пълно задоволство от присъствието му, защото знаеше, че той ще си отиде и ще измине цяла вечност преди да го види отново.