Но когато погледна лицето на Джейк, любовта й към него измести всичко.
— Благодаря — устните й едва се помръднаха.
Думите бяха по-скоро издишани, отколкото произнесени. Но той ги чу и се усмихна с ъгълчето на устните си.
— Затова, че набих един човек, който си го заслужаваше? — той изпъна пръстите си. — Не трябва да ми благодариш. Бенър. Удоволствието беше мое.
Тя поклати глава.
— Ти си там, където има нужда от теб.
— Бих искал винаги да бъде така.
Джейк осъзна, че е изрекъл на глас мислите си. Нямаше защо да се бори срещу това; и той беше уморен да бяга от него и да се преструва, че то не съществува.
Проклет да е, ако знае какво трябва да направи. Макар това да означава, че трябва да отиде при Рос с шапка в ръка и рискувайки да бъде застрелян, да признае всичко. Той беше използвал заплахата от Шелдън, физическото му насилие над Бенър за извинение, че се нахвърли върху него. Сега, часове след това, трябваше да признае, че го беше направил от чиста ревност. Беше заслепен от нея. Дори Шелдън да беше прегръщал нежно Бенър, да беше я целувал леко, той щеше да изпита същия прилив на гняв, който го караше да го убие само за това, че я е докоснал. Какво щяха да си помислят Рос и Лидия, собствената му майка, когато обяви, че иска да се ожени за Бенър? Но това нямаше значение. Нищо — нито те, нито тяхното мнение значеха повече от жената, която го гледаше сега, събуждайки чувствата му с всеки свой поглед. Дори мнението на Лидия нямаше значение. Той не можеше да се примири съвсем с това, но и не се опита. Бенър беше всичко, което искаше сега, а тя му говореше отново.
— Наистина ли?
— Дали искам винаги да бъда при теб, когато има нужда?
Тя кимна.
— Да, Бенър.
Той прокара пръсти по устните й.
— Този кучи син направи ли ти нещо?
— Не.
— Нищо?
— Не. Ти дойде точно навреме.
Джейк обхвана нежно лицето й и тя го притисна дланта му. Ако продължава да я докосва така, той щеше да е отговорен, ако направи някаква глупост. Но, дяволите, хората вероятно се целуват във влака непрекъснато и слънцето все още изгрява и залязва навреме.
Той погледна през пътечката към Лий и Мика. Със скрити под шапките лица, те кротко спяха.
Джейк прегърна Бенър през раменете и я притегли към себе си. Наведе глава. Устните му срещнаха нейните и се сляха в едно. Неговият език потърси нейния и намери. Те отдаваха любовта си един на друг. Ръката й се плъзна по гърдите му и стисна шалчето. Неговата ръка се разтвори върху гърдите й и я притисна по-силно. Целувката беше дълга и истинска. Беше най-сладката целувка. Когато накрая се отдръпна, той се усмихна леко.
— Да спим. Когато се събудиш, ще сме си вкъщи.
Той притисна главата й върху гърдите си. Изпъна дългите си крака, доколкото позволяваше седалката отсреща и я притисна по-силно.
Думите „вкъщи“ приеха ново значение за Бенър, когато тя се притисна към Джейк. Тя не се усещаше изстинала и чужда. Топлината на силното му стройно тяло преля в нея, прогонвайки всички лоши мисли и страхове за бъдещето. Тя обичаше мириса на тютюн, който лъхаше от дрехите му. Приемаше дъха му в косите и върху бузата си. Дори дъждът, който се лееше навън, беше добре дошъл след месеците суша.
XVIII ГЛАВА
Все още валеше, когато Джейк я събуди. Полагайки въздушни целувки върху слепоочията й, той прошепна:
— Пристигаме в Ларсен.
Тя се премести, изпъна се и се прозя преди да отвори очи. Когато ги отвори, те се усмихнаха на Джейк. Той я обгърна с ръце. Мика и Лий се разтъпкваха. Остана, пътници си събираха багажа и се приготвяха за слизане.
Бенър пооправи косата си и приглади с ръце безнадеждно измачкания костюм. Тя се вълнуваше и измисляше занимания за ръцете си, за да го прикрие. Искаше да гледа Джейк, мъчеше се да отгатне мислите му сега, като я е държал в ръцете си толкова дълго.
Но нямаше време. Трябваше да се погрижат за натоварването на добитъка, да си вземат каруцата и да отпътуват за вкъщи. Ситуацията се усложняваше от лошото време.
Мика, слизайки от високите стъпала на товарната платформа, измърмори:
— Е, истина е, че имаше нужда от дъжд, но пък избра дяволско време да започне да се излива като ведро точно сега.
Джейк се взираше намръщен в пелената от дъжд, сливаща се с хоризонта.
— Не мисля да карам кравите в ранчото тази вечер. Сигурен съм, че няма и да опитам, по дяволите!
Той хапеше долната си устна, докато останалите стояха в очакване на инструкциите му. Не можеше да спре да се прозява и въртеше глава, за да отпусне схванатия си врат.
Той се обърна към Бенър:
— Ти си омаяла този човек в конюшнята. Мислиш ли, че ще ни позволи да оставим стадото в една от кошарите, докато се върнем да ги откараме в ранчото?