— Точно след… — тя спря, за да премине агонизиращата болка в корема й. — Веднага след като пристигнахме в града — довърши тя на един дъх.
— Защо не ми каза нищо? Била си така през цялата нощ? Защо не ме извика?… Няма значение, не говори, какво да направя? Искаш ли нещо? — Той отчаяно притисна ръцете й, опитвайки се да върне живота в тях.
— Стой при мен! — Тя се опита да стисне дланта му, но не й стигнаха силите.
Уплаши се, че ще умре. В едно разумно кътче на съзнанието си тя знаеше, че боледува, но не можеше да се пребори с обзелата я паника при мисълта да умре сама.
— Ще остана, скъпа, ще остана.
Часове наред той се грижи за нея. След всеки пристъп гадене изтриваше лицето й и говореше с любящ, успокояващ глас. Той проклинаше своята безпомощност, времето и всичко наоколо. Проклинаше себе си, че е дал свободен ден на работниците заради дъжда. А той валеше така проливно. Никой нямаше да посмее да прекоси реката днес. Не беше се чувствал по-ненужен в живота си. Всичко, което можеше да направи, беше да гледа как Бенър се присвива в агония, докато той стои неспособен да смекчи страданието й.
Докато часовете се влачеха, в него се оформи една мисъл. Той не беше достатъчно квалифициран, за да й помогне. Тази болест застрашаваше живота й. Трябваше да иде за помощ.
— Бенър! — веднъж взел решение, той коленичи до леглото и взе ръката й.
Когато тя с мъка отвори очи, той каза:
— Скъпа! Ще отида да доведа помощ.
Влажните й очи изведнъж се проясниха и през тях премина ужас.
— Не! — тя го сграбчи за ризата. — Не ме оставяй да умра.
— Няма да умреш! — започна той твърдо и молейки Бога да може да убеди и себе си в това. — Ще отида да намеря лекар и да го доведа.
— Не ме оставяй, Джейк. Ти обеща. Недей.
Потискайки чувствата си, той освободи пръстите и ризата си и я остави. Очите му се изпълниха със сълзи, а умоляващите й викове звучаха в ушите му, докато тичаше да оседлае Сторми. Той спореше със себе си дали да не върне, да остане с нея, но знаеше, че не бива. Нямаше да е сама дълго. Ще отиде до Ривър Бенд да съобщи семейството за състоянието й. Някой ще дойде при нея докато той отиде в Ларсен и доведе лекар.
Независимо от хлъзгавите пътища, които едва различаваха в пороя, той стигна до реката бързо.
— Кучи син!
Той отправи унищожително проклятие към небето, без да се интересува дали Господ ще чуе. Там, къде преди се намираше мостът, сега се лееше буен поток мътна вода. Само няколко подпори от едната страна реката бяха всичко, което беше останало. Дъските се бяха откъртили. Водата се вихреше около тях. Той размисли докато обръщаше Сторми и се насочи към града. Можеше часове наред да търси място да пресече, и пак да не намери. В Ривър Бенд щяха да останат неосведомени състоянието на Бенър за известно време. Сега най-важното беше да открие лекар и да го заведе в ранчото.
Почти всичко в града беше затворено заради дъжда. Улиците бяха пусти. Началникът на пощата беше вдигнал националното и щатското знаме, но те висяха мокри жалки.
На пощата слезе от коня, за да попита къде има лекар. Чиновникът, увлечен в роман за детектива Пинкер погледна с неохота, когато Джейк влезе.
— Спешно се нуждая от лекар.
— Не изглеждате болен.
— Не е за мен. За моята… жена.
— Кой ще искате?
— Кои са те?
— Двама. Старият Док Хюит и по-младият — Енгълтън.
— Енгълтън.
— Той не е тук. Извън града е за седмица. Отиде при семейството на жена си в Арканзас.
— Къде живее другият? — попита Джейк напрегнато, чудейки се докога ще може да контролира нервите си без да избухне.
Чиновникът обясни на Джейк и веднага се върна към романа си.
Къщата на доктор Хюит имаше бяла ограда. Тънки пердета засенчваха прозорците. Джейк прехвърли юздите на Сторми през оградата и изтича към вратата. Свали шапката си, изтръска водата от нея и почука. Вратата отвори пищна матрона с метално-сива коса и гърди, колкото възглавници.
— Вкъщи ли е доктор Хюит?
Жената го погледна подозрително.
— Аз съм мисис Хюит. Мога ли да ви помогна?
— Трябва да видя доктора — каза Джейк с отслабващо търпение.
— Той обядва. Клиниката ще бъде отворена в три часа.
— Спешно е.
Тя сви устните и ноздрите си, показвайки колко е неприятно, че им прекъсва храненето. Джейк я стрелна със сините си очи и тя реши, че е по-добре да не продължава да спори.
— Един момент.
Тя затвори вратата под носа му. След миг в рамката й застана мъж, който подхождаше на жена си по размери. Той погледна Джейк, прецени го като човек извън закона, дошъл да търси помощ, за да извадят куршум от някой ранен партньор. Поне такова беше описанието на посетителя, което жена му му беше дала. Доктор Хюит си помисли, че първото впечатление винаги е вярно.