— Мисис Хюит каза, че имате спешен случай.
— Една млада жена повръща. Оплаква се от спазми в корема и гадене. Тя е болна. Нуждае се от Вас.
— Ще я прегледам днес, когато Ви е удобно да я доведете.
Когато се опита да затвори, ръката на Джейк задържа вратата.
— Не казах, че се нуждае от Вас този следобед. Тя се нуждае сега.
— Когато обядвам?
— Не давам пукната пара дали обядвате, или не — извика Джейк. — Идвате с мен.
— Вижте, не можете да дойдете тук, изисквайки…
— Познавате ли Коулман?
Устните на доктора увиснаха безпомощно за миг.
— Рос Коулман? Да, разбира се.
— Става дума за дъщеря му Бенър. Сега — ако не искате да видите не само моя пистолет, но и на баща й — предлагам да си вземете чантата и да дойдете с мен. — За сигурно Джейк извади пистолета. — Веднага! Мисис Хюит стоеше с ръце на гърдите.
— Е, аз никога… — повтаряше тя отново и отново.
— Всичко е наред, скъпа — увери я доктор Хюит спокойствие, каквото не изпитваше. Като пусна салфетката, той отиде за палтото и чантата си. — Този, ъ-ъ-ъ, джентълмен, е приятел на Коулман. Той е обезумял и аз смятам да обсъдя грубото му поведе мистър Коулман при първа възможност.
Той погледна към Джейк, който не се интересуваше какво мислят за маниерите му. Единственото, което виждаше, беше бледото лице на Бенър и всичко, което чуваше, бяха молбите й да не я оставя сама.
— Имате ли кон?
— Кабриолет. Отзад в обора е.
— Да вървим.
Джейк прибра пистолета и излезе на дъжда лекаря. Той го последва в обора, помогна му да впрегне коня и поведе кабриолета по улиците на града. Вниманието на доктора по каменните улици беше вбесяващо. Джейк крещеше вътрешно от нетърпение. Всяка минута беше агония за Бенър.
Сякаш изминаха векове, докато въведе Сторми в обора и се спусна да замъкне неохотно дошлия лекар в къщата.
Беше тихо. Прекалено тихо. Джейк влезе в стаята ужасен от това, което можеше да намери. Бенър лежеше безчувствена под одеялата, но очите му различиха слабото повдигане и отпускане на гръдния й кош. Той побутна доктора напред.
С влудяваща бавност доктор Хюит свали палтото си и внимателно го преметна на стола. Той закрепи очила на носа си и започна бавно да надига завивките. Когато Джейк се наведе по-близо, лекарят строго го погледна през рамо.
— Не мога да прегледам младата дама, докато сте в стаята.
Ако нямаше нужда от доктор, Джейк би изтрил надутия израз на лицето му само с един юмрук. Но сега само му отправи изразителен поглед и излезе. Като се чудеше с какво да се захване, той сложи дърва печката и я разпали. Може би тя ще поиска още чай? Може би… може би… може би… Възможностите преминаваха през главата му една от друга по-ужасяващи. Най-накрая лекарят излезе, като бършеше очилата си с бяла кърпичка. Той тъжно клатеше глава, забил нос в обувките.
— Какво е? Какво й е? — попита Джейк нетърпеливо, като изглеждаше, че вниманието на доктора е съсредоточено в очилата му.
— Перифлитис. За Вас — стомашна треска.
Джейк бавно издиша, очите му се обърнаха към тавана.
— Апандисит, и аз така си помислих.
— Съжалявам, млади човече — каза докторът, слагайки тежката си ръка на рамото му. — За Вас, за Бенър, за роднините й. Но просто нищо не мога да направя. Нищо, освен да й дам успокоително, докато… докато това свърши.
XIX ГЛАВА
Джейк се взираше немигащо в мъжа пред него:
— Какво искате да кажете с това, че нищо не може да направите?
— Точно това, което казах. Ще я облекча, доколкото е възможно, разбира се, но…
— Какво бръщолевите?
— Опитвам се да обяс…
— Ще го отрежеш, глупак такъв!
— Вижте, млади човече. Няма да позволя да се обръщат към мен с такъв тон! — Дори обидено изпънат в цялата си височина, докторът беше джудже в сравнение с Джейк. — Не мисля, че можете да прецените усложненията, до които може да доведе тази операция.
— Обясни ми ги!
— Няма нужда. Аз няма да оперирам — произнесе твърдо.
— Защо?
Докторът му обясни. Скулите на Джейк се изопнаха.
— Ти, самодоволно копеле! Доведох те тук, за направиш това, което е необходимо, за да се спаси живота й, и това е, което ще направиш!
— Аз смятам, че има някои части от човешкото върху които не трябва да се упражнява насилие, а именно — гърдите, мозъка и корема.
Джейк не беше впечатлен от педантичната лекция. Той сграбчи доктора за реверите и го дръпна, докато краката му увиснаха на инч от пода и лицето му се изравяш с лицето на Джейк.
— Откъде те изкопаха? Антики като теб отдавна са изхвърлени от живота.