Бенър знаеше, че има нещо, което го свързва с родителите й и особено с майка й, нещо тайно, свещено. Те никога не говореха за това. Но с детската си интуиция тя винаги го беше усещала. Каквото и да беше то, тя беше доволна, че го има, защото задържаше Джейк в живота им.
Бенър погледна към майка си, когато те с Рос дойдоха до първия ред.
— Обичам те, мамо — прошепна тя.
— Аз…, ние също те обичаме — отвърна тихо Лидия, включвайки и Рос в ласкавото си твърдение. Сълзи напираха в очите й, но тя се усмихваше.
Бенър се усмихна преди да се обърне към свещеника, а Рос зае място между нея и Грейди.
— Кой дава тази жена за омъжване?
— Майка й и аз.
Рос погледна лицето на дъщеря си. Зелените му очи бяха замъглени. Стисна ръката й и я постави в ръката на младоженеца. После се присъедини към Лидия на първия ред.
Бенър чу шумоленето на тълпата, когато всички седнаха. Тя гледаше лицето на жениха, изпълнена от мисълта, че в този момент няма по-щастлива жена в света от нея. Грейди беше мъжът, с когото щеше да прекара целия си живот. Щяха да се обичат както майка й и баща й. Тя щеше да го прави щастлив през всеки един ден от живота му, без значение какво би й струвало това. Когато Грейди я погледна, тя прочете в очите му същата любов.
Пасторът започна церемонията. Патетичните думи приемаха за Бенър нов смисъл. Да, фразите изразяваха точно това, което чувстваше…
„Тряс“.
Грохот разтърси безметежното спокойствие на църквата. Вибрацийте връхлитаха Бенър като падащи парчета стъкло.
Викове.
Силен тропот се разнесе откъм събралата се тълпа.
Бенър обърна глава. Грейди се свлече до нея. На тъмния му сватбен костюм се отвори зееща червена дупка.
II ГЛАВА
— Грейди!
Бенър падна повлечена от тежестта му. Тя с мъка се повдигна да седне и взе главата му в скута си. Инстинктивно започна да разхлабва яката и вратовръзката му. Очите му се отвориха, гледайки стреснато. Той напразно движеше устни — от тях не излизаше никакъв звук.
Но беше още жив! Бенър отправяше благодарствени молитви, докато закриваше раната с гола ръка, за да спре кръвта.
В мига, в който стана това, Джейк извади пистолета си и го насочи към мъжа, изправен зад най-близкия прозорец. Мъжът държеше пистолет, насочен към предната част на църквата.
— Булката е следващата.
Предупреждението беше изречено с рязък и заплашителен глас. То беше съпроводено с красноречиво движение на пистолета по посока на олтара.
Не само Джейк, но и работниците от Ривър Бенд, които бяха дошли на сватбата, извадиха пистолети. Изплашени, жените заровиха глави в скутовете си. Мъжете се наведоха надолу към редовете, за да запазят децата от заплахата, източникът на която оставаше все още неустановен.
— Всички да хвърлят оръжието! — изкрещя мъжът.
— Рос? — попита Джейк.
— Прави каквото казва.
Още при първия изстрел Рос инстинктивно се наведе и посегна за колта си, за да открие, че той не е у него. Кой би помислил, че ще има нужда от пистолет на сватбата на дъщеря си? Той тихо и злобно изруга. Джейк с нежелание хвърли пистолета си на пода. Работниците от Ривър Бенд последваха примера му. Едва тогава мъжът на прозореца прехвърли единия си крак през ниския парапет и стъпи в църквата. Той издърпа след себе си млада жена и я избута напред.
— Аз съм Доги Бърнс, а това е моето скъпоценно момиче Уанда.
Двамата нямаха нужда от представяне. Доги Бърнс беше известен като най-добрият контрабандист в Източен Тексас. Той имаше клиенти, които биха пропътували мили, за да се уредят при него. Някои му отделяха много време и пари, за да им свърши работа.
Той и дъщеря му бяха мръсни. Мишокафявата коса на Уанда се спускаше в безпорядък чак до раменете. Под мишниците на Доги личаха тъмни, кръгли петна от изпотяване. Те оскверняваха Божия храм, украсен великолепно за случая.
— Много мразя да прекъсвам служба — каза Бърнс саркастично, сваляйки шапка на Лидия и нахлупвайки я отново върху мръсната си коса, — но като баща съм длъжен да спра тази сватба.