Той притисна доктора до стената, извади пистолета и го допря до носа му. Зареди го с бавна увереност, от която по челото на доктора изби пот.
— Сега ще влезеш вътре, ще отвориш Бенър и ще й отрежеш апандисита… или ще умреш. Схващаш ли?
— Вие ще отговаряте пред мистър Коулман за това — промърмори докторът.
— Ако Рос беше тук, той би направил същото. А сега да размажа ли мозъка ти по стената, или не?
— Добре, ще го направя.
Джейк го пусна и отблъсна така рязко, че очилата му подскочиха.
Никога не го бяха разстройвали така. Той нервно подръпна жилетката си.
— Аз дори не знам дали имам етер у себе си. Загнояването е най-големият ни враг. Ще трябва да поставим антисептична бариера между раната и съдържащата бактерии атмосфера. Карболовата киселина е в чантата ми, имам и малко бинтове. Махнете това, моля — каза бързо докторът. Той искаше да успокои този варварин. Погледът му беше по-остър и от най-режещия инструмент, който докторът притежаваше. Когато Джейк изчезна в другата стая, той се замисли дали да не избяга да се качи на кабриолета си. Но знаеше, че няма да може избяга от човек на кон и се страхуваше, че гневът на Джейк ще го настигне. Докторът вече се страхуваше от операцията. Той не беше запознат с модерната медицина и успехите на хирургичните процедури. Беше способен да помогне на жена, която ражда, да шие порязани пръсти, да дава таблетки за диспепсия.
Джордж Хюит живееше в див район, далеч от светата в областта на медицинските изследвания. Той можеше да изважда куршуми с рекордна бързина, стига те да не бяха засегнали някой жизненоважен орган. Можеше да ампутира крайници почти също толкова бързо. Но вътрешността на човешкото тяло за него беше загадка и го ужасяваше.
Когато всичко беше готово, той погледна бялата съвършена кожа на Бенър и по лицето му изби студена пот. Погледна към мъжа, който настоя да присъства. Хюит се беше съгласил. Щеше да има нужда някой да капе етер върху парчето плат, с което беше покрил носа й, ако тя започнеше да идва в съзнание.
— Няма да нося отговорност за последствията от това — каза той с колкото можеше по голяма храброст. — Ако апандиситът е вече спукан, тя ще умре, независимо това какво правя. Искам да разберете това.
Джейк не отстъпи. Той само погледна доктора ледените си сини очи.
— А аз искам вие да разберете друго. Ако тя умре, вие също ще умрете, докторе. Ако бях на ваше място щях направя всичко, за да не умре.
Този човек беше хулиган и варварин — в това Хю беше сигурен. Беше сигурен също, че каубоят ще удържи думата си. Той събра малкото професионално изкуство, което имаше и наведе острия скалпел, за да отвори гладката плът вдясно от пъпа. Сърцето на Джейк направо спря, докато гледаше как ножът минава, оставяйки ужасяваща червена линия върху тялото на Бенър. Дали постъпи правилно? Да! Какъв избор имаше? Тя щеше умре без операцията. И така шансовете не бяха много големи, но той трябваше да опита да я спаси.
Тя не може да умре. Не може. Той няма да позволи! Бог няма да позволи. Докато тромавите пръсти на доктор Хюит разтваряха разреза върху корема, Джейк усърдно се молеше за пръв път от години.
Хюит постави превръзка, смъкна нощницата й и я зави с одеялото. И едва тогава се осмели да погледи Джейк. Уплашените му очи бяха насочени към момичето.
— Цветът й не е добър — забеляза Джейк с безпокойство.
— Тялото й е в състояние на шок.
Докторът благодареше на бога, че момичето не е умряло под ножа, макар че сериозно се съмняваше, че ще преживее нощта. За щастие, апандиситът не беше спукан още, макар да беше пред спукване. Той считаше такива случаи за безнадеждни и мислеше, че е много по-благородно да се остави пациентът да умре, без да изстрада операцията.
— Опитайте да сваляте температурата, като я мокрите с влажна гъба. Сипвайте карбол върху превръзките от време на време и давайте лауданум, ако я боли.
Той събра нещата си и ги нахвърля набързо в обикновено добре подредената си чанта. Искаше да напусне къщата преди момичето да е умряло, да се махне от пистолета на този човек, преди да е получил отмъщение за нещо, върху което няма власт. Някои хора просто не оставят Бог да си гледа работата, да дава и отнема живот без тяхна намеса.
Но той не можеше да напусне къщата толкова бързо, защото трябваше да размени няколко думи с Джейк преди да избяга. Той не знаеше какво е мислил Рос Коулман като е оставил дъщеря си на грижите на този грубиянин, а и тази скандално провалена женитба… Беше ли оставено това момиче съвсем без никакъв контрол?
Той нямаше търпение да се прибере вкъщи и да разкаже на мисис Хюит последния епизод от живота на Бенър Коулман. Разбира се, ще я закълне да пази тайна. Този слух не може да се разпространи из града, без да се разбере, че той е източникът. Нямаше да обиди Коулманови, въпреки че компанията на дъщеря им далеч не беше образцова.