— Да, сигурна съм. Джейк, какво има?
Упоритостта на Бенър не й позволи да покаже напиращите в очите й сълзи. Тя изпитваше болка в гърлото от усилието да ги удържи. Беше очаквала на сутринта той да бъде също така мил, нежен и любящ, както през нощта. Вместо това, сега се мръщеше сърдито. Тя достатъчно добре познаваше твърдия израз на лицето му, за да се страхува от него.
— Няма нищо. Освен това, че Рос е на път.
Бенър мълчаливо гледаше как той си обува чорапите, закопчава си ризата, прибира я в панталона, облича коженото елече и завързва шалчето си.
— Татко? — попита тя високо.
— Да, баща ти. Сега, за Бога, иди си облечи нощницата и лягай. — След като щеше да разказва на Рос колко болна е била, то тя наистина трябваше да изглежда болна!
Той отиде в кухнята, вдигайки много излишен шум, докато свари кафе и приготви закуска от овесено брашно. Когато й занесе закуската, забеляза принадлежностите за бръснене върху тоалетната й масичката.
— По дяволите! — той ги събра с едно рязко движени и ги отнесе в гостната. Сложи ги под другите си неща, надявайки се да убеди Рос, че живеят близо, но разделени.
Докато сновеше нагоре-надолу, Бенър не погледна към него. Тя избягваше очите му, дори не го погледна докато ядеше кашата в тягостната тишина. Нямаше съмнение, че се чувства засрамена, съжалява, че въобще го е поканила да сподели леглото й.
След като се увери, че не е оставил следи в стаята, той отиде в кухнята. Остана там, дори когато видя Рос да идва.
— Бенър? — басовият му глас прогърмя, напомняйки на Джейк за Божия гняв.
— Тук съм, татко — чу я Джейк да отговаря слабо.
— Още в леглото, мързеланке? — това беше всичко, което чу Джейк преди обувките на Рос да отекнат през гостната към спалнята й.
Той остана в кухнята и продължи да пие кафето си. Когато свърши, остави чашката на мивката и събирайки целия си кураж, се запъти към стаята.
— Не си спомням много след това — разказваше Бенър, когато той влезе.
Рос седеше на един стол до леглото й, наведен напред с очи върху лицето на дъщеря си. Беше стиснал двете й ръце в своите. Черните му вежди бяха смръщени.
— Другите неща научих — продължи Бенър — когато се събудих и Джейк, — очите й се обърнаха към мястото, където той стоеше, облегнат на рамката на вратата — ми каза, че докторът ми е направил операция и изрязал апандисита. Той се грижи за мен през цялото време.
Рос обърна глава и видя Джейк. Изправи се и тръгна него. Вече на няколко крачки от по-младия мъж, той вдигна ръце. Джейк трябваше съзнателно да направи усилие, за да не отстъпи.
Но Рос положи ръцете си на раменете му и каза сърдечно:
— Благодаря ти.
Джейк само сви рамене:
— Недей да ми благодариш още, Рос. Възможно е да причиня известни неприятности. Този проклет шарлатанин беше готов да я остави да умре, като каза, че не вярва в насилствените действия върху корема. Извадих пистолета и го заплаших, че ще го убия, ако не я оперира.
Рос разтегна устни под мустаците си:
— Бих направил същото.
Джейк кимна:
— И аз така мисля.
— Отдавна се опитваме да се освободим от Хюит. Има нов доктор…
— Да, но той не беше в града. Нямах избор.
— Не се безпокой. Аз ще се погрижа ако доктор Хюит вдигне шум.
Рос се обърна към Бенър.
— За Бога, принцесо. Не мога да повярвам, че си изстрадала това, без майката ти или аз да се погрижим за теб. Лидия ще припадне, като разбере. Тя искаше да дойде тази сутрин. Но както добре знаеш, изпитва ужас от водата и беше немислимо да пътува със сал. — Кланси Ръсел, завареният брат на Лидия, беше създал у нея този страх от водата. Той я беше бутнал в реката още момиче. От двайсет години Рос си мислеше, че иска той да е човекът, убил Кланси. Надяваше се, че преди умре, ще открие кой е този благороден човек, за да благодари.
— Джейк се грижеше много добре за мен — каза тя предпазливо.
Рос погледна Джейк:
— Признателен съм ти, Джейк. Ти й спаси живота.
Младият мъж вдигна равнодушно рамене и се отблъсна от рамката на вратата.
— Рос, не отивай далеч. Ако започнем да си благодарим един на друг за услугите, които сме си правили, ще прекараме тук цял ден. Трябва да се погрижа за работата в ранчото.
Счел, че има кой да се грижи за Бенър, той си тръгна. Първо се отби в гостната да събере останалите каубойски неща — ласото, чифт кожени ръкавици, кончовите, шпорите, шапката.
Бенър чу вратата да се хлопва след него. Той дори не я беше погледнал преди да излезе, не беше казал довиждане, не беше й кимнал. Толкова ли е доволен да се освободи от нея? Беше ли лъжа всичко, което й каза миналата нощ? Или появата на Рос му беше напомнила за жената отвъд реката, единствената, която той наистина беше обичал. Тя не можеше повече да сдържа сълзите си. Те се събраха в ъгълчетата на очите й, и баща й ги видя.