— Мъжете ще дойдат рано. Днес ще докараме добитъка вкъщи, госпожице шеф. — Той я потупа по брадичката — Не искам да тръгвам без да ти кажа довиждане.
Тя леко нацупи устни.
— Иска ми се да мога да дойда и да докарам добитъка с теб.
— Следващият път — той се наведе да целуне връхчето на носа й, целувка, която продължи надолу, включително устните. Обичам да се събуждам до теб, Бенър.
— Аз също.
— Но не можем да продължаваме така. — Той стана от леглото и отиде до прозореца, където сивото на хоризонта отстъпваше място на блестящо розово. Сърцето на Бенър ехтеше с погребален звън. Тя отхвърли завивката, грабна дрехата си и стана от леглото.
— Какво искаш да кажеш? — тя се уви в пеньоара си.
— Не можем да продължаваме да спим заедно. Твърде много държа на теб. Освен това аз лъжа Рос и Лидия всеки път, когато те докосна. Те те повериха на мен.
Сърцето й биеше силно от страх. Не можеше да каже по такъв начин, че си отива. Ако го направи, тя умре на място.
Той бавно се обърна. Нервно мачкаше периферията на шапката си между пръстите си.
— Бенър, аз мисля… — той спря, за да прочисти гърлото си.
Тя потисна риданието си.
— Мисля, че трябва да се оженим.
Облекчението й беше толкова дълбоко, че го остави да се излее в дълбока въздишка. Хвърли се към него, обви ръце около шията му и покри лицето му с целувки.
— О, Джейк, Джейк! Аз… о, да, да.
— Искаш ли?
— Мили Боже, да. Ако ти не ме беше помолил да стана твоя жена, аз щях да те помоля. Помислих си, че ме напускаш.
Той се усмихна на ентусиазма, с който тя прие. Изпускайки шапката си на пода, той отклони мечешката прегръдка:
— Внимавай. Може да се отворят шевовете.
— О, Джейк, кога? Кога?
— Колкото е възможно по-скоро. — Той я отстрани леко и надникна в лицето й, като усмивката му внезапно изчезна. — Бенър, нямаме време за пищна сватба. Аз вече съм взел документите. Уредих всичко, когато ходих в града за храна. Имаш ли нещо против, ако намерим свещеник и се оженим без суетене, без дори да кажем на вашите, докато всичко не бъде свършено?
— Не, разбира се, че не, — отвърна тя с недоумение. — Не искам да разтръбявам за друга официална сватба. Но защо не трябва да казваме на родителите си? Защо казваш, че нямаме време?
— Има бебе, Бенър. — Тя го погледна глупаво, без да успее да отговори. — Ти носиш моето дете.
Бебе! Дете на Джейк!
— Трябва да е станало онази първа нощ в конюшнята — продължи той. — Докторът ми каза, когато беше тук. Това беше една от причините, поради които не искаше да оперира. Страхуваше се, че операцията може да навреди детето.
Аз ще имам бебе! Бебе, което Джейк и аз сме направили.
Неописуема радост премина през нея, бълбукайки като фонтан и искрейки като скъпо шампанско.
Но после смисълът на това, което й беше казал, я връхлетя незабавно и напълно пресушавайки реките от щастие, които течаха през нея. Тя се измъкна от ръцете му и отстъпи. Лицето й от щастливо стана празно, после ядосано, после разярено. Преди Джейк да може да се предпази, ръката й полетя и го удари силно и болезнена по скулата.
— Ти, копеле! Не се нуждая от твоето съжаление или твоето милосърдие. О, като си помисля… — тя говореше бързо и несвързано. Това, че той я беше любил и й предлагаше женитба от съжаление беше твърде унизително, за да го понесе.
— Съжаление? Милосърдие? За какво, по дяволите, говориш? — попита той, като разтъркваше челюстта си.
— Излез оттук и ме остави сама. Махай се! — изкрещя тя. Джейк беше виждал много пъти нервните избухвания в детството й, и знаеше, че тя не се шегува. А и беше лишен от избор като чу, че мъжете влизат в двора.
— Ще поговорим по-късно.
— Върви по дяволите!
С широки крачки той напусна къщата.
Бенър го последва до вратата на спалнята и я затръшна с такава сила, че прозорците звъннаха. После покривайки лицето си с ръце, тя се свлече надолу. Разтърсиха я тежки ридания.
Тя се чувстваше по-унизена, отколкото в деня на сватбата, повече, отколкото след случая в конюшнята, повече от когато и да било в живота си.
Унизена и нещастна.
XXIII ГЛАВА
Грейди Шелдън се беше възстановил. Ребрата не се забиваха във вътрешностите му всеки път, когато се движеше. Разклатените зъби се бяха закрепили. Белезите по лицето му бяха преминали през различни оттенъци на пурпурното и сега представляваха малки петънца, забележими само на силна светлина.
Физическите рани бяха зараснали. Но омразата в него беше прясна като открита рана.
Проклет каубой!
Рос Коулман беше заплашил живота му пред целия град. Това беше достатъчно унизително. Но бебче като Бенър Коулман да предпочете един скитник пред него, Грейди Шелдън, беше немислимо! Лангстън беше много по-стар. Сигурно нямаше пукнат грош. Беше не само немислимо, беше непростимо!