Обзе я вълнение от допира на загорялата му ръка до корема й, когато той леко го притисна. Той я целуна нежно по устата, докато пръстите му галеха мястото, където спеше тяхното бебе. Топлите усещания още танцуваха из тялото й, когато той прекъсна целувката и я поведе под арката, а после я обърна, така че да може да погледне, назад към нея.
— Джейк! — тя притисна с ръце устата си. В очите й бликнаха сълзи. В дървото на табелката бяха издялани думите:
„Ранчо Плъм Крийк“
— Ти си променил мнението си за името?
— Не, — каза той, печално поклащайки глава — продължавам да мисля, че това е дяволски глупаво име за ранчо, в което ще се развъжда добитък.
— Тогава защо? Не мога да повярвам, че си си направил този труд.
Той сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си:
— Исках да направя нещо, от което да бъдеш щастлива; нещо, което да те накара да се смееш, а не да плачеш. Аз ти донесох много нещастия, макар и неволно. Искам да те направя щастлива!
Той завладяващо обви ръце около нея и я притисна към себе си. Зарови лице в шията й, вдъхвайки парфюма, който ухаеше на жасмин и слънце. Дълго останаха неподвижни, преди той да я отмести.
— Ще си направим ли пикник? Кошницата, която жената на свещеника ни приготви е пълна.
Тя кимна нетърпеливо и загледа как той отвежда коня и настанява каруцата под дървото.
Интересно, как беше успял да осигури кошницата…
Джейк предвидливо беше потърсил свещеник извън Ларсен. Ако бяха отишли при пастора на църквата, към която принадлежаха Коулманови, слухът щеше да се разнесе като горски пожар и Рос и Лидия щяха да научат за женитбата преди той да е готов за това. За щастие, свещеникът не познаваше нито него, нито Бенър и беше доволен да извърши обреда.
Жена му свиреше на органа, а високата им дъщеря играеше ролята на свидетел. Когато си тръгваха получиха кошница и благословии за дълъг и щастлив живот.
— Явно съм направил добро впечатление! — отговори Джейк на неизказания въпрос на Бенър, спирайки под един орех. Камбанките и боровете ухаеха. Нежният южен бриз и сенките от разпрострените над тях клони ги предпазваха от горещината.
— За жена му ли говориш или за дъщеря му? — попита лукаво Бенър. — Тя поглеждаше завистливо към теб с половин око.
— Не съм забелязал. Бях зает с друго.
Той се отпусна върху детелината и я придърпа към себе си. Не й остави време дори да му възрази. Устните му се движеха горещи и сигурни върху нейните. Езикът му галеше страстно, предизвикателно. Той леко разтриваше гърдите й. Бенър се движеше под него неспокойна и изпълнена с желание. Когато той седна, тя простена:
— Джейк, върни се.
— Ако те любя тук, ще се развали хубавата ти рокля.
Тя недоволно хвърли шапката си настрана.
— Не ме е грижа за роклята.
Той я ощипа по носа.
— Тогава, не си пораснала още. Спомням си, че на всяка твоя рокля или липсваше копче, или имаше дупка, или пък подгъвът висеше.
Тя се засмя, докато сваляше фибите от косата, която се спусна свободно по гърба в непокорни катраненочерни къдрици.
— Не е джентълменско сега да ми го припомняш. Кошницата, великодушно подарена им от добрите хора, наистина беше изненада — парченца шунка, топъл хляб, пресен сладкиш с праскови, който беше толкова пръхкав, че се трошеше между пръстите. Като облиза засъхналите трохи, полепнали по ръцете му, Джейк каза:
— Приличаш на жълтурче, както си седнала.
Тя беше с жълта, нежно-пастелна рокля, която образуваше меки и едри гънки върху зелената трева.
— Благодаря, съпруже.
Как е могла изобщо да си представи, че е възможно да се влюби в Грейди, или в когото и да било друг, докато Джейк ходи по тази земя? Той беше висок и слаб, целият мускули и сухожилия. Движеше се с олюляващата се походка на каубой, но под привидната леност се криеше сила, която я накара да потрепери от очакване.
Веждите му блестяха почти бели от годините, прекарани на слънце и бяха като щит между света и очите му, толкова сини, че понякога беше болезнено сладко да гледа в тях. Тя обичаше всяка изсечена от времето черта на лицето му, силата на характера, дори упоритостта му.
Тя въздъхна лениво, гледайки го.
— Уморена ли си?
Не беше уморена. Беше щастлива. Усмихнат, той подпря гръб на дървото:
— Легни. — Той взе главата й в скута си. Беше лято. Топло, но не горещо. Току-що бяха хапнали от превъзходната храна. Край тях, в чашките на жълтурчетата жужаха пчели. Бели и пухкави като памук облаци се носеха спокойно над тях.
Двамата влюбени се предадоха на умората, но твърде силно усещаха присъствието си един до друг, за да заспят. Тежката коса на Бенър се простираше върху него като черна копринена мантия. Гърдите й се повдигаха и спускаха при всяко дихание. Пръстът на Джейк с възхищение повтаряше линиите на лицето й.