Рос беше изпаднал в блажено безсъзнание. Но внезапно очите му трепнаха и се отвориха. Изглежда, му беше трудно да се съсредоточи върху някой друг, освен върху жена си. Очите му безпогрешно отиваха все към нея. Той събра сила, вдигна ръка и докосна косата й.
— Остани с…
— Да, да. От очите й потекоха сълзи, спуснаха се по бузите към устните. Тя ги облиза и се наведе да целуне Рос.
— Никога няма да те оставя. Винаги ще бъда с теб. Винаги.
Бенър стоеше до канапето с ръце, сключени под брадичката. Тя гледаше масивните гърди на баща си. Кожата, обикновено със здрав, хубав тен, сега изглеждаше сива и бледа. Раната беше под белега, който винаги беше предизвиквал любопитството й. Родителите й бяха казали, че е от войната между щатите. Сега в нея възникна съмнение. Всички бяха чули, че преди да стреля Грейди беше извикал друго име.
Сони Кларк.
Баща й беше вдигнал глава. Беше откликнал на името. Майка й също. Каква беше тайната, която ги свързваше? Кой беше баща на бебето, което майка й беше родила в гората преди Джейк да я намери? И кой всъщност беше баща й?
Имаше ли значение? Господи, защо се спира на това след толкова много години? Защо се оставя да я безпокои такова незначително нещо? Баща й умираше и какво значение имаше какво е името му, или как се е оженил за майка й. Тя го обича и една жива част от нея щеше да умре с него.
Живот без баща, без неговата сила, без блясъка на усмивката му под мустаците, които я гъделичкаха, когато я целуваше? Не!
О, господи, те бяха спорили точно преди Грейди да го застреля. Грейди, Грейди, дано изгориш в ада — крещеше душата й. Сълзи замъглиха погледа й. Тя затвори очи и те неконтролируемо потекоха на тънки ручейчета па бузите. За втори път правеше опит да се ожени и той също завършваше трагично.
Джейк проми раната с водата, която Мама Лангстън донесе в малка купичка. Той спря кървенето с ивици от стар чаршаф. Гърдите на Рос се издигаха и спускаха като стари мехове. Той се бореше за всяка глътка въздух.
Но сега беше в съзнание, разбираше всичко, което става около него. И следователно чувстваше и болката. Той погледна към Джейк. Зелените очи бяха замъглени от болка, но не бяха празните очи на бълнуващ. Рос имаше да свърши няколко неща, преди да умре. Той щеше да се погрижи да бъдат направени.
— Извикайте Лий и Бенър — простена той. Струваше му всичките сили да изрече дори само това, но никой не дръзна да му противоречи. Мама побутна Лий напред и той тръгна с преплитащи се крака, още по-тромав заради сълзите в очите. Не можеше да възприеме, че баща му, който винаги изглеждаше висок и силен като дъб, способен да се справи с всяка опасност, сега виси на ръба на живота.
Бенър се свлече на колене до майка си. Лий се изправи до тях.
Рос спря очи на Лий. Той кимна одобрително към прекрасния син, който му беше останал от Виктория Джентри. Лий сам се беше борил за живота си през онези първи дни след като се роди. Той беше станал силен.
Зелените очи се преместиха върху Бенър. Рос се усмихна при спомена за това как тя пропълзяваше в скута му и го молеше да й разкаже приказка. Той и сега усещаше миризмата на фланелената й пижамка, свежа от прането, спомняше си допира на кръглите, розови петички, докато ги топлеше в шепи. Сега тя беше жена, красива жена, чувствителна като майка си.
Лидия. Той погледна към нея. Лицето й изпълваше помръкващия му поглед. Господи, колко я обичаше! Как не искаше да я напусне. Нищо на небесата не можеше да се сравни с радостта, която намери с нея.
За първи път се разгневи на това, което се беше случило. Яростен, безсилен гняв премина през умиращото му тяло. Ако не се беше сбил с Джейк, ако носеше пистолета си, ако нямаше какво да крие на първо място… Ако, ако, ако…
Това бяха безсмислени разсъждения и той нямаше време да им се отдава. Трябваше да умре преди двайсет години, когато го направиха на решето куршумите при банковия обир. Господ беше решил да го остави жив, беше му предоставил втори шанс, беше му направил великолепния дар да живее с Лидия. Той няма да оспори волята на Всевишния.
— Кажи им… — думите, излезли през накъсаното му дишане изискваха всичката сила, която можа да събере.
Лидия разбра без да пита нищо.
— Сигурен ли си?
Той затвори очи в потвърждение. По-добре децата му да разберат защо е трябвало да умре от насилствена смърт, отколкото да останат завинаги в догадки. Каква полза да пази тайната сега? Щяха ли да го обичат по-малко? Той погледна насълзените им очи. Не. Не мислеше.
Лидия докосна косата му. Пръстите й едва преминаха през гарвановочерните кичури, посребрени на места. Тя обичаше допира им. Призрачна усмивка се мярна на устните й.