— Обичам те, Сони Кларк. — Тя целуна челото му, после погледна към децата. — Истинското име на баща ви е Сони Кларк. Израснал е в бордей. След войната е бил обявен извън закона, защото е бил от бандата на Джеси и Франк Джеймс.
С твърд, почти лишен от чувства глас, тя им разказа невероятната история на живота му — как е бил изоставен умиращ, как го е спасил сред хълмовете на Тенеси един отшелник на име Джон Сакс.
— Когато вече е бил достатъчно добре, той е сменил самоличността си и е отишъл в долината да търси работа. Бил е нает в имението на Джентри. Там е срещнал майка ти, Лий. Тя е била от аристократично семейство, но се е влюбила в него. Разбирам я — добави Лидия, поглеждайки към съпруга си.
Тя разказа как Рос се е оженил за Виктория, за неодобрението от страна на баща й, как са решили да емигрират в Тексас и да поемат земята, приписана на Рос от Джон Сакс. Тази земя сега се нарича Ривър Бенд.
— Виктория явно не е била така уверена в бъдещето и е взела кесия със скъпоценности, когато са тръгвали. Баща й предположил, че Рос ги е откраднал и тръгнал след тях.
— Той дори не е знаел, че тя е бременна с теб — каза Лидия на заварения си син. — Нито, че е умряла при раждането ти. Той не вярваше, че си негов внук и се опита да убие баща ти, за да отмъсти за смъртта на Виктория. Детективът от Пинкертън, на име Мейджърс, го застреля.
Рос леко побутна ръката й.
— Застреля… теб — прошепна той.
Лидия наведе глава, после погледна невярващите лица на децата си.
— Белегът на рамото ми… — каза тя неловко. — Опитах се да спася живота на Рос.
Настъпи тишина. Единственият звук беше тиктакането на часовника в ъгъла.
— Какво е станало с този детектив, Мейджърс? — попита хрипливо Лий.
— Никога повече не го видяхме — отговори тихо Лидия и се усмихна на Рос. — Той ни пусна. Мисля, той разбра, че баща ви не е престъпник. Той не беше Сони Кларк. Той беше вече наистина Рос Коулман. Тези скъпоценности са у нас, Лий. Запазихме ги за теб, тъй като принадлежаха на майка ти и нейното семейство. Смятахме да ти ги дадем като навършиш 21.
— И никой друг ли не знаеше за миналото на татко? — попита Бенър.
— Никой, дори Мама — каза Лидия, поглеждайки към по-възрастната жена, която хлипаше. Мама я потупа по рамото.
— А Джейк? — прошепна Бенър, като търсеше очите на мъжа си.
— Отчасти — отвърна тихо той. — Не всичко.
— А как е разбрал Грейди? — зададе Бенър въпроса, който се въртеше в главите на всички. Не последва отговор. Тогава тя продължи:
— Мамо, имала ли си друго бебе преди да срещнеш татко?
От лицето на Лидия се отдръпна и малкото цвят, който беше останал. Объркана, тя погледна въпросително Мама, която поклати отрицателно глава. Джейк отговори на неизречения въпрос:
— Присила трябва да й е казала.
— Присила? — повтори Лидия. — Присила Уоткинс? Кога? Как?
— Във Форт Уърт. Причакала Бенър на улицата. Говореха, като ги заварих.
Всичко в Лидия посърна. Тя политна напред. Нейният най-голям срам, срамът, който искаше да заличи, я споходи в този най-лош ден от живота й. Тя почувства как Рос стисна ръката й. Приближи ухото си до устните му.
— Това… никога не е имало значение за мен. — Сълзите й падаха солени върху лицето му. Сега тя открито плачеше от любов. Сърцето и душата й бяха препълнени с нея и тя се изливаше навън.
— Рос, Рос — плачеше тя умолително. За момент положи глава на корема му.
Бенър приглади косата й, толкова разкошна, колкото и нейната.
— Всичко е наред, мамо. Всъщност няма значение. Наистина няма. Аз те обичам. Бях любопитна, това е всичко.
Лидия поклати глава:
— Не, най-добре е всичко да бъде казано — тя замълча, за да си поеме дъх. — Аз бягах, когато припаднах в гората и родих бебето. Мислех, че съм убила баща му. Той беше мой заварен брат. Не моя кръв — побърза да каже тя, като видя ужасените им лица. — Майка ми се омъжи за човек, на име Отис Ръсел, когато бях около десетгодишна. Той и Кланси превърнаха живота ни в ад.
Тя се опита да разкаже за насилието на Кланси.
— Той… той… аз забременях от него. Когато мама умря, избягах, но той тръгна след мен. Намери ме и аз се опитах да го убия. Мислех дори, че съм успяла, но продължавах да бягам, защото се страхувах да не ме обвинят за смъртта му. Не съжалявах, че бебето се роди мъртво — самата аз исках да умра. Но когато се свестих, Буба беше там.
Лидия погледна към него и се усмихна. Нещо удари Бенър болезнено като суха пръчка.
— Лангстънови се погрижиха за мен — продължи Лидия. — После, когато млякото ми дойде, ме заведоха при Рос. Виктория току що беше умряла и го беше оставила с бебето. Аз те кърмих, Лий. Винаги съм те обичала като собствено дете.