Той преглътна горчивата буца в гърлото си, тупна Лий по гърба и каза:
— Ще ни известиш къде си и какво правиш, нали? Чух, че имало много хубави момичета в Тенеси. Може би ще доведеш една за мен, а?
Прегърнати през раменете, те излязоха.
— Джейк, бих искала да прегледаме някои неща в кабинета — каза Лидия, като ставаше. — Искам да съм сигурна, че всичко е в ред, преди да тръгна.
— Готов съм. — Той отмести стола и хвърли салфетката до чинията си.
Когато излизаха от кухнята, ръката му беше на гърба на Лидия. Така тръгнаха по коридора към кабинета, в който Рос беше умрял.
С болка в сърцето Бенър гледаше как излизат. Тя отпи от чая си. Беше напълно безвкусен. Унило отмести чашата. Загледа се през прозореца с отсъстващ поглед. Не усещаше нищо друго, освен собственото си нещастие. Мама отпусна едрото си тяло върху стола до нея.
— Какво те тревожи, момиче?
— Мъчно ми е за татко.
— И какво друго?
— Нищо.
— Прасето може ли да лети? — Мама положи месестите си ръце на коленете й и се наклони към нея. — Помниш ли как те завързвах към стола, докато не си изядеш зеленчуците? Е, мога да опитам това пак, ако не ми кажеш какво става.
Бенър повдигна гордо глава:
— Загубих баща си преди две седмици. Видях как го застреляха пред очите ми.
— И аз не искам да се веселиш, млада лейди. Знам, че смъртта на баща ти беше ужасна. Това се разбира от само себе си. Но ти си още булка, а не се държиш като такава. Или поне — като щастлива булка. Има нещо, което не е в ред и сега ти ще ми кажеш какво е то. Какво става между теб и Джейк?
— Нищо — увери я Бенър. Тя нямаше намерение да обсъжда чувствата на Джейк с когото и да било.
— Казала ли си му за бебето?
Бенър я погледна с разширени очи:
— Откъде знаеш?
Мама изпръхтя:
— Била съм в това положение достатъчно пъти, за да различавам признаците. Ако майка ти не беше толкова разстроена напоследък също щеше да забележи. Джейк знае ли?
— Да — отговори Бенър тихо. Тя увиваше салфетката, докато ъгълчето й стана като точица и я смачка с показалец. — Затова се ожени за мен.
— Съмнявам се.
— Истина е. Той не ме обича. Той обича… — тя преглътна обратно думите, които барабаняха в главата й непрекъснато откакто баща й беше умрял. „Той обича майка ми.“
— Кого обича той?
— О, не зная — каза Бенър нетърпеливо и скочи. Отиде до прозореца преди Мама да е видяла сълзите й. — Но не и мен. Ние сме като куче и котка.
— Същото беше с майка ти и баща ти отначало след като се ожениха.
— Било е различно.
— Познавам само два души по-упорити от тях двамата и това сте вие с Джейк.
Тя се приближи до Бенър и я обърна към себе си:
— Излез малко от тази къща днес и покажи на слънце това лице. Среши хубаво косата си. Усмихвай се на Джейк постоянно. Бродиш наоколо като призрак. Смяташ ли да кажеш на майка си за бебето?
Бенър поклати глава. Джейк й беше казал, че Рос е умрял, знаейки за бебето и е бил радостен от това. Решили да запазят новината за Лидия още малко.
— Не искам да казвам на мама точно сега. Особено сега. Тя може да отмени пътуването си, а знам колко е важно то за нея и Лий.
Мама я потупа по рамото:
— Аз ще се грижа за теб. Тя страшно ще се гордее като се върне.
— Ще ни се сърди, че не сме й казали.
— Но това ще ангажира мислите й. А точно от това се нуждае тя сега. Да знаеш, че ако не е бебето, майка ти никога няма да се поправи без Рос Коулман.
Гърлото на Бенър се сви:
— Да, Мама, зная.
— Излез малко на верандата. Чистият въздух ще ти дойде добре.
Докато Бенър минаваше през спокойните хладни стаи, мислеше че съветът на Мама Лангстън е добър и заслужава внимание. Тя беше омъжена за човек, който обича друга. Такива неща се случват по-често, отколкото хората го признават.
Не можеше да прекара остатъка от живота си в скръб, така душата й щеше да се съсипе. Бенър Коулман Лангстън щеше да се превърне в празна черупка. Тя виждаше какъв е животът, който я очаква. Щеше да се опитва да прави всичко възможно да продължава да обича Джейк, приемайки факта, че тя е вторият избор на сърцето му.
Решението й трая само до заминаването на Лидия на другата сутрин.
Тъжната групичка се беше събрала на сянка под ореха.
— Аз избрах мястото на къщата заради дървото — каза Лидия, като погледна нагоре през гъстите клони. — Тогава то не беше толкова високо. Рос ми се смееше и казваше, че ще падат орехи на покрива през цялото време. — Тя колебливо се усмихна през сълзи. Всички стояха скръбни около нея.
— Е, — каза тя бързо, преглъщайки мъката си — по-добре да тръгваме. Не искам да изпуснем влака.