Джейк, Джейк, Джейк. Какво ли си мисли сега за мен? Той винаги беше боготворил Лидия, поставяйки я на пиедестал сред останалите жени. Бенър интуитивно усещаше, че затова той не бе се оженил, заради това стоеше далеч от порядъчните жени, които хората си вземаха за съпруги. Той не нараняваше любовта си като беше с проститутки, защото сърцето му не участваше. Простено беше да задоволява плътта си, след като сърцето му оставаше предано на Лидия. Той обичаше Бенър като дъщеря на Лидия. Джейк щеше да знае, че тя не е по-добра от Уанда Бърнс. Беше се хвърлила в обятията му, молейки за любов. Изразът на лицето му, когато най-напред го доближи, се открои в съзнанието й. Той беше шокиран, може би отвратен. Ако не преди, то със сигурност после, когато те… Не, тя не можеше да мисли за самия акт. Срамът й пулсираше дълбоко при тази мисъл. Спомените й се върнаха към тези силни моменти и това как се беше извърнала от него, за да скрие лицето и голото си тяло от погледа му. Поведението й сигурно беше унищожило всяка обич и възхищение, които беше изпитвал преди към нея. Той не я поставяше по-високо от проститутките, с които е бил преди. Тя не беше нищо друго за него, освен една от многото. И не заслужаваше повече уважение заради поведението си.
— Бенър?
Тя подскочи и седна в леглото, като бършеше насълзените си очи. Нервно пооправи коси и плъзна ръка по гърдите си, за да опъне нощницата. Дали изглеждаше различно? Щеше ли майка й да разбере какво е направила? Стана и наметна халата си, сякаш нощницата щеше да издаде тайната й.
— Да, мамо!
Лидия отвори вратата и влезе. Тя беше положила специални грижи за стаята на дъщеря си. Тук беше вложила всичко, което липсваше в младостта й. Металното легло беше боядисано в бяло. Лидия и Мама Лангстън бяха прекарали часове в бродирането на покривката, която го застилаше. Двата прозореца бяха украсени с бели набрани перденца. Первазите — отрупани с възглавници с дантели. Дебел килим покриваше пода. Навсякъде личеше докосването на любящи ръце. За мъжко момиче, каквото беше Бенър, тази женственост не беше излишна.
Лидия замислено се намръщи. Бенър стоеше пред един от прозорците. Стойката й беше горда, но си личеше, че е прекарала по-голямата част от нощта в плач. Лидия затвори вратата след себе си.
— Вече започнахме да се тревожим за теб. Обяснявам си защо не дойде на закуска, но вече е почти обяд. Ще слезеш ли долу, или да го донеса тук?
Нежната загриженост на майка й предизвика нов поток от сълзи, които Бенър се опитваше да задържи. Какво биха си помислили родителите й, ако можеха да я видят лежаща под Джейк? Срамът я окъпа отново като дъжд.
— Наистина не искам нищо, мамо, но ти благодаря. Мисля просто да си остана днес в стаята.
Лидия стисна ръката й.
— Снощи ти слезе долу. Толкова ли ужасно беше?
Тя се надяваше, че Бенър веднага ще се върне в живота, както каубой скача обратно на седлото, след като е бил свален.
— Не, не е това — отвърна Бенър. — Искам през днешния ден да помисля какво ще правя по-нататък.
Лидия взе дъщеря си в прегръдка и погали косите й.
— Не исках да ти споменавам това вчера, тъй като раните ти бяха още твърде пресни. Но сега искам да ти го кажа, а ти го приеми правилно — тя замълча за момент, внимателно подбирайки думите си. — Изпитвам облекчение от това, че не се омъжи за Грейди.
Бенър се отдръпна така, че да може да вижда майка си.
— Защо? Мислех, че го харесваш.
— Харесвах го, даже много. Винаги съм мислила, че е хубав. — Очите й се замъглиха. — И може би затова, че беше твърде хубав. Нямам доверие на мъж без никакви недостатъци.
Бенър почти забрави нещастието си и се засмя.
— Мамо, ти си някакво противоречие. Всяка друга майка би се радвала дъщеря й да се омъжи за такъв млад и неопетнен човек като Грейди.
— Не, че щях да бъда нещастна, просто мислех, че не е достатъчно твърд, или поне не достатъчно за теб.
Грейди винаги бе изглеждал на Лидия твърде мекушав. Не беше достатъчно силен за дъщеря й. Тя се страхуваше, че Бенър ще се отегчава с него, а Лидия не можеше да си представи нещо по-ужасно за семейния живот. Тя и Рос се бореха, обичаха се и се смееха. Скуката никога не е била част от живота й с него, и тя не искаше такова съществуване за дъщеря си. Погали бузата й.
— Мисля, че можеше да направиш нещо по-добро. Сигурна съм, че наистина някой прекрасен човек те очаква. Преди да срещна Рос, аз си мислех, че животът ми е свършен. Така се чувстваше и той, когато Виктория умря и го остави с новороденото бебе. Не предполагахме, че ще имаме още един шанс. А погледни какъв добър живот живеем заедно.