— Дявол да го вземе! Казвах ви, че тя няма да одобри идеята. Да се откажем още сега.
Рос се подсмихна:
— Ще приеме, Джейк. Прекалено много иска тази земя. Сега просто се инати. Това, от което има нужда, е един хубав бой, да се научи на уважение. Тя е разглезена и е свикнала да става нейното. Лидия не е достатъчно строга с нея.
— Аз? — Лидия погледна към мъжа си с ръце на кръста. — И това го казваш ти, Рос Коулман? Ти, който винаги си бил като глина в ръцете й. Между другото, от теб е наследила упоритостта, да не говорим за характера.
Той я сграбчи за колана на полата и я притегли към себе си.
— И привлекателността от теб — промърмори, търсейки устните й.
— Рос, престани. Веднага. Вече е почти обяд и аз трябва да…
Той притисна устни върху нейните в нежна целувка. Тя се съпротивлява не повече от миг, преди да сключи ръце около врата му и да наклони глава, за да задълбочи целувката.
— Трябва да изведа малко Сторми — заекна Джейк, като си взе шапката от закачалката до вратата и я нахлупи на главата си. Той затръшна вратата след себе си, но Лидия и Рос дори не забелязаха.
След като всички обядваха заедно, Дръмъндови си тръгнаха. Маринел щеше да отиде с тях до Остин. Сред бъркотията преди заминаването си пожелаваха довиждане, разменяха си целувки. Бенър се стараеше да не поглежда към Джейк, но без особен успех. Даже и да се тревожеше относно решението й, Джейк не го показваше. Той си играеше с племенниците, разговаряше сериозно с Хектор за цените на фуража и дразнеше Маринел, че ще остане стара мома, докато тя не го замери по главата с една чашка.
Веднага щом изпрати компанията, Бенър се оплака от главоболие и се оттегли в стаята си. Явната незаинтересованост на Джейк я дразнеше, особено сега, когато самата тя беше объркана. Когото и друг да беше посочил баща й, но Джейк…
Тази мисъл доведе до вцепенение възбудения й мозък. Но кой друг, ако не Джейк? Ако можеше да върне времето с две денонощия и да изреже от миналото си онзи един час в конюшнята, Джейк би бил идеалният управител за ранчото. Но собствената й вина правеше положението непоносимо.
Как ли я вижда той сега?
Дали в обикновена бяла блуза и моряшка пола? Или завинаги се е запечатала в съзнанието му с онази прозрачна нощница, която не представляваше никакво препятствие за ласките му?
Помнеше ли той как веднага, след като се възстанови от шока, когато почувства езика му в устата си, тя я беше отворила по-широко, за да го приеме? Самата тя никога нямаше да забрави стремителните, влажни тласъци на езика му, нито бавните, чувствени движения, които я пронизваха и разтърсваха.
О, Господи, въздъхна тя. Дали той помнеше как ръцете й сами се движеха по бляскавата му коса? А когато започна ритмично да се движи в тялото й, спомняше ли си как тя мълвеше името му като някаква ритуална молитва?
Да, разбира се, той помни. Щом нейните спомени бяха достатъчно живи, за да накарат сърцето й да се разтупти така, сякаш всичко става сега, нима с Джейк не беше същото?
Тя покри лицето си с ръце. Щеше ли да пожертва мечтата си за собствено ранчо заради една безразсъдна нощ? Нямаше ли да плати скъпо за гордостта си?
Тя сгреши и трябва да понесе последствията. Но няма да облече власеница през останалата част от живота си. Джейк очевидно беше готов да забрави това, което се случи между тях и да продължи да живее. Нямаше ли и тя тази смелост? Завинаги ли ще се смразява като го види? Проклета да е, ако му направи това удоволствие!
Тя изтича до дивана пред прозореца и се хвърли на него развълнувана. През стъклото едва се забелязваше праха от каруцата, която откарваше семейството на Анабет и Маринел към гарата в града. Бенър имаше други проблеми по време на посещението им и не можа да им се порадва както друг път. Тя се замисли за тях с тъга и нежност. Те бяха едно семейство, въпреки че не бяха кръвни роднини.
Като дете винаги се беше чудила защо няма братовчеди, баби и дядовци. Когато тръгна на училище и откри тази липса в собствения си живот, беше питала родителите си къде са нейните баба и дядо, чичовци, братовчеди.
Отговорите, които получаваше бяха мъгляви и неубедителни. Когато стана достатъчно голяма, за да разбере, че Рос и Лидия съзнателно си премълчаваха, тя тактично престана да пита. Изглеждаше така, като че ли те нямаха минало до деня, в който са се срещнали в Тексас. Даже подробностите от съвместното им пътуване само бегло се споменаваха.
Този пропуск в родословието й винаги я беше глождил. Дали Рос и Лидия криеха някаква тайна? Затова ли се усмихваха един на друг така, че се изолираха от целия останал свят? Това беше нещо само тяхно, където дори Лий и тя не можеха да проникнат. Не знаеше защо изпитва необходимост да си отговори на въпросите. Нещо я караше да открие кои са нейните родители, откъде са дошли, какъв каприз на съдбата ги беше събрал.