Ако имаше някой, който да държи ключа към загадката, то това беше Джейк. Те щяха да прекарват заедно много време. Всекидневният живот допринася за опознаването. Може би той ще заговори пред нея. Би могъл по невнимание да й даде някаква информация, която да запълни липсващите късчета от мозайката. Но струваше ли тази цена осветляването на миналото на родителите й?
Плюсовете натежаха над минусите. Ако не се счита неудобството от това, че ще вижда Джейк всеки ден, всичко останало беше в полза на назначаването му.
Нямаше да бъде лесно, но последните два дни я бяха научили да се справя с трудностите. Не беше ли това закъснял урок? Беше живяла щастливо, неподозираща, че светът не е така розов и изпълнен с любов. Невинността не можеше да продължава безкрайно. Беше дошло време да се сблъска с грубата реалност. Бенър почака докато стане време за вечеря, за да слезе долу, капризно искайки да остави Джейк да се поизпоти за решението й. Без семейство Лангстън и Дръмънд кухнята изглеждаше голяма и празна. Лий се хранеше в бараката с работниците. Джейк изчезна и никой не спомена къде е. Само Лидия и Рос седнаха на масата с Бенър.
Тя не отвори дума за ранчото, докато не изнесоха чиниите за миене. Рос, видимо безгрижен, си пиеше кафето.
— Реших да се преместя в ранчото, колкото е възможно по-скоро — внезапно обяви Бенър.
Рос учудено повдигна вежди. Тя преглътна остатъка от гордостта си и добави:
— И да взема Джейк за управител.
Тя не пропусна доволните погледи, които си размениха родителите й. Рос изрече само:
— Добре — и отпи с безразличие от кафето. — Има два жребеца и пет кобили. С един кон повече, отколкото ние с майка ти имахме.
— И малко пари опериращ капитал — добави Лидия. Тя стоеше пред мивката и бършеше ръцете си.
— Опериращ капитал? — попита той.
Лидия хладнокръвно посрещна познатото мръщене.
— Да, опериращ капитал.
Устните на Рос изтъняха под мустаците, а зелените му очи блеснаха. Последва безмълвно противопоставяне на сили. Накрая го чуха да измърморва:
— И малко опериращ капитал — преди отново да отпие кафе.
— Благодаря, татко. Ще ти върна парите с лихва само за една година.
Бенър царствено стана, като че ли не тя, а той е трябвало да отстъпи.
— Моля, кажете на Джейк, че…
— Хм, ти му кажи. Твой управител е. Ти искаше време да обмислиш, иначе щеше да е назначен още тази сутрин. След като така или иначе го забави, ти ще трябва да му съобщиш добрата новина.
— Но… — тя задържа възраженията си, тъй като двамата я гледаха с любопитство. Тя не искаше те да узнаят защо няма желание да говори с Джейк насаме. При това тя също можеше да си наложи и да се обърне към него по работа.
— Добре.
Токчетата й рязко потракваха, докато излизаше от кухнята. Гърбът й беше изправен, главата — високо вдигната. Но вътрешно беше изстинала. Спря в хола да се погледне в огледалото. Косата, преди сресана, се беше накъдрила от пролетния ветрец и се виеше причудливо. Изглеждаше бледа след двата дни, прекарани вътре. Живинката на бузите поправяше малко впечатлението.
Тя въздъхна. „Е, ще трябва да го направя.“
Отвори външната врата и прекоси верандата с ентусиазма на осъден, когото водят на бесилката. Какво очакваха от нея — да почука на вратата на бараката и да попита за него? Щяха да я закачат безмилостно. Още повече, че бараката беше едно от местата в ранчото, недостъпни за жени.
Може би първо трябваше да провери дали не се занимава със Сторми? Тя забави крачка. Не мислеше, че някога ще може да отиде пак в конюшнята. Спомените за това, което се случи там, бяха твърде пресни.
Тя стоеше на двора в нерешителност. Когато се обърна, съдбата й се усмихна — тя видя Джейк да седи на оградата, която отделяше най-близкото пасбище. Токовете на обувките му бяха закачени на долната преграда. Беше леко приведен напред. Седеше и гледаше към хоризонта съвършено неподвижен. Профилът му се очертаваше в падащия мрак. Държеше пура между устните си.
Бенър се приближи безшумно. Той не я чу, докато тя почти не го докосна. Тогава внезапно извърна глава. Тя стреснато отскочи назад. С едната ръка се хвана за гърдите, сякаш искаше да задържи сърцето си да не изскочи.
Наруга се, че се държи като безмозъчна глупачка.
— Аз… аз… трябва да говоря с теб, Джейк.
Той скочи от оградата и свали шапката си с плавно движение, но осъзнал, че сигурно изглежда смешно, я сложи отново на главата си и я бутна с палец назад. После облегна рамене на оградата в безгрижна поза. Само ако знаеше Бенър, че неговото сърце бие също толкова трескаво като нейното, не би била така нервна. Но той изглеждаше напълно овладян, неподвижен, недосегаем, хладен, отчужден.