Смелостта й отлетя така бързо, както дъхът й в топлия вечерен въздух. Тя обърна глава и погледна натам, накъдето само до преди миг се беше загледал той. Профилът й ясно се отпечата на фона на тъмнеещото виолетово небе. Южният бриз флиртуваше с косите й, като разрошваше черните къдри отпред върху бузите и ги издухваше обратно.
Тя облиза устните си. Очите на Джейк уловиха несъзнателното движение — толкова невинно и така провокиращо. Той затвори очи, за да прогони желанието, което го прониза. Отвори ги точно навреме, за да срещне нейните очи, когато тя отново погледна към него.
— Бих искала да станеш мой управител.
— Искаш?
Тя направи нетърпелив жест с ръце:
— Нямам избор.
— Имаш, Бенър. Само ми кажи да си взема нещата и да се пръждосвам и никога вече няма да ме видиш.
— Какъв избор е това? — запита тя — Всички ще помислят, че сме се скарали. Ще разберат, че нещо между нас не е наред, щом те отпъждам, вместо да те моля да останеш, както правех преди. И какво ще стане? Ти ще си отидеш, а аз ще остана да давам обяснения — завърши тя развълнувано, обърна се бързо и опря лице на ръцете си, сключени върху оградата. След миг чу подрънкването на шпорите му и разбра, че се е приближил. Но ушите не бяха единствените сетива, които й помогнаха да почувства близостта му. Тя усети топлината на тялото му да лъхва гърба й. Беше хвърлил пурата си, но от него все още се носеше мирисът на тютюн. Мирис на кожа. И на мъж. Вътрешностите й олекнаха, после станаха непоносимо тежки и сякаш се устремиха между бедрата.
— Бенър? — попита меко той — Добре ли си?
Тя вдигна глава и го погледна:
— Какво искаш да кажеш?
Очите му се впиха дълбоко в нейните, отхвърляйки всякакви преструвки между тях двамата, колкото и мъчително да беше:
— Точно това, което казах. Дали си добре? Има ли някакви… неприятни последици, някаква болка?
Внезапно й се прииска да го накаже. Да се хвърли към гърдите му и да заудря с юмруци. Искаше да му извика, че е кървяла и страдала в мъчителна агония след това, което той й беше сторил. Но не можеше. Защото не беше така. Джейк не беше направил нищо, за което тя да не го е молила. И поклати глава, преди отново да отмести погледа си.
— Не.
Усети как той се отпусна облекчено. Не беше дори движение, само внезапно отслабване на напрежението на тялото, сякаш беше задържал дъха си дълго време.
— Господи, поболях се от безпокойство. Исках да те попитам тази сутрин, но… е, просто нямаше възможност да поговорим.
Неспособността й да отговори го подтикна. Той отчаяно искаше да изясни нещата. Искаше тя да му каже, че не трябва да се тревожи повече. Да каже, че е добре и му прощава.
— Предупредих те, че това ще те нарани, Бенър.
— Очаквах го.
— Значи те е наранило?
— Малко.
— Трябваше да бъда по-внимателен.
— Всичко е наред.
— Не исках да те боли.
— Моля те, Джейк — прошепна тя, като наведе глава и запуши ушите си, за да не чува това, което той й напомняше. За нещастие, нямаше какво да я предпази от думите, които ехтяха в главата й.
„Не исках да те боли, Бенър.“ „Ще те нараня.“ „О, Господи, колко си сладка!“
После тялото й беше разкъсано сякаш от последно издихание — то проехтя отново и отново. Дори сега в нея оживя онзи миг на великолепна болка, мигът, в който той напълно я завладя.
Джейк я гледаше. Чувстваше се безпомощен и се ядосваше на себе си. Тя изглеждаше толкова крехка и беззащитна! Редицата копчета отзад на роклята само подчертаваха грацията й. Той искаше да положи там ръка и да я успокои, но не можеше да я докосне.
Преди никога не се беше замислял над това. Често я беше докосвал, сграбчваше я в мечешка прегръдка, карайки я да пищи от престорена болка, дърпал я бе за непокорните кичури коса. Не беше ли я плеснал в деня на сватбата по задника? Той не можеше да си представи подобно нещо сега. Бяха се лишили от възможността за такива игри.
— Не искам да говорим за това — каза Бенър грубо, като свали ръце от ушите си.
— Трябва да поговорим. Няма да смеем да се срещнем, ако има нещо между нас, което да ни измъчва.
Тя гневно го погледна:
— Защо не помисли за това преди, Джейк? Защо ме постави в положение да избирам? Защо просто не отказа работата и не замина?
— Опитах се, но не можах.
— Защо?
Тя вече не беше смутена, нито кротка. Отново пламтеше, цялото й тяло трепереше от скрито разочарование.