— Хубав ли е царевичният хляб?
— Да, много.
— Е, можеше да кажеш нещо.
— Току-що казах. Хубав е.
— Благодаря — Бенър дръпна чинията пред него и бързо я отмести настрана.
Дланите на Джейк се свиха в юмруци, така както си бяха на ръба на масата, докато той бавно преброи до десет със здраво стиснати очи, опитвайки се да се овладее. Това беше първата им вечеря заедно. Първата от многото, които предстояха. Коулманови и Мама си бяха отишли. Каубоите напуснаха скоро след тях. Те нямаше да се върнат до другата сутрин. Дотогава той и Бенър щяха да бъдат сами.
От тази първа вечер зависеше как ще протичат останалите. Ако те преживееха тази нощ, може би имаше шанс да работят заедно.
Когато отвори очи, тя стоеше с гръб към него до мивката и миеше чиниите. Беше се преоблякла след пристигането. Вместо панталон и риза сега носеше басмяна рокля на цветя. Роклята повече прикриваше фигурата й, но от друга страна я правеше по-мека и достъпна.
Но той не можеше да я докосне. Така че трябваше да си избие тази мисъл от главата. Бутна назад стола и отнесе чинията си до мивката.
— Не си длъжен да го правиш — сряза го тя, когато той я остави на плота.
— Знам, че не съм. И ти не си длъжна да ми готвиш, но това е част от споразумението. Искам да ти помогна, затова повече недей да спориш.
Той й говореше с ласкавия тон, с който се обръщаше към нея, когато беше малко момиче. Този тон винаги безотказно беше прекъсвал цупенето й. Но лицето, което се обърна към него, не беше на малко момиченце. Беше лице на жена. Смекчено в светлината на лампата, леко влажно от това, че беше държала ръцете си в горещата вода. Розово и обсипано с лунички от дългите часове, прекарани на открито. Очите й бяха забележителни. Той винаги беше мислил така за очите на Лидия, но очите на Бенър бяха дори по-интересни. Можеше да види отражението на лицето си в златисто-зелените им дълбини и почти беше готов да се засмее на глупавото си изражение. То имаше смаяния израз на човек, току-що натъкнал се на невидима стена.
Но той не би могъл да си представи, че ще се засмее, дори ако животът му зависеше от това. Още повече пък да си представи, че има сили да отмести поглед.
Стените на стаята ги обгръщаха като нежна длан. Това беше малка къща, само с една стая отпред, спалня от едната страна и тази кухня от другата. Беше планирана и построена с идеята по-късно към нея да се достроява. Но сега с миниатюрните си размери сякаш ги притискаше плътно един към друг. Надвисналата тишина допринасяше за интимността.
— Ти си толкова обидчива, Бенър — прошепна той. Дали се страхуваше, че ще разруши очарованието, ако заговори високо?
— Ти също.
— Обиждаш се от всичко, което кажа. Не можем да продължаваме да се дразним така.
— Не.
— Не мога да се отнасям с теб както преди.
Тя пое дъх в кратка, накъсана въздишка.
— Знам. Нещата никога не могат да станат такива, каквито са били.
— Съжаляваш ли за това?
— Да, а ти не съжаляваш ли?
Той кимна.
— Трябваше да помисля преди да те помоля да… — тя прехапа долната си устна и я задържа така, преди да продължи. — Тази нощ ще бъде бариера между нас отсега нататък. Винаги ще я помним.
О, Господи, той я помнеше. Помнеше я с всяка мъжка клетка от тялото си. Очите му, скандално неподчиняващи се на разума, се бяха спрели на идеалната форма на нейните устни. О, само да можеше да забрави леките й въздишки, когато езикът му за първи път опита устата й. Само да можеше да забрави срама й, когато устните й сами се научиха да му отговарят.
Без да съзнава, той се беше навел към нея, докато топлината на телата им се смеси и те се съединиха. Той усещаше биенето на сърцето й в основата на шията, докато отново и отново я притискаше с устни. Още усещаше сладостта върху езика си.
Гърдите й го накараха да спусне надолу очи. Зърната й се открояваха под роклята. Той ги забеляза и закопня за тях.
Беззвучна въздишка завибрира в гърдите и гърлото му. Под копчетата на панталона беше напрегнат и твърд като камък.
Отмести очи и разгледа лицето й, черния облак непокорна коса, която го обграждаше и я пожела до болка.
— Бенър…
— Да…
Внезапно той осъзна, че се кани да я целуне отново. И ако го направи… Ако го направи, нямаше да може да спре дотук. Щеше да сведе глава и да целува гърдите й направо през дрехите. Да поеме с устни сладките връхчета, да обгърне с ръце бедрата й и да ги придърпа силно към себе си, както беше сторил преди, премествайки я върху твърдия си член.
Той беше готов да повтори немислимото отново. Преди да се е поддал на изкушението, отстъпи.
— Ще се видим утре сутринта. Ако имаш нужда от нещо, повикай ме.