Тя избърса голото му тяло с топъл пешкир.
— Още едно питие? — покани го тихо. Той си играеше с гърдите й.
— Не, по-добре, не. Имам събрание след обяд.
Тя остави кърпата. Легна до него в леглото, подпря се на възглавниците и притегли ръката му към гърдите си, какъвто беше ритуалът им… Това беше най-ценната част от връзката им. Тя изпитваше наслада от секса, но информацията, която получаваше след това, не можеше да се научи от никъде другаде.
— Как са моите железопътни вложения?
— Инвестициите ти вече са се удвоили — промърмори той между целувките по шията й. — Точно както ти казвах. Тази стоманодобивна компания работи добре. Би ли искала да вложиш в коне?
— Звучи забавно.
— Ще наблюдавам тренировките и ще ти кажа. — Той се повдигна, за да я вижда по-добре. Късият му пръст рисуваше кръгчета около едната й гърда. — Като говорим за коне — не ми ли каза веднъж, че познаваш Коулманови от Ривър Бенд, близо до Ларсен.
Пръстите й, които лекичко подраскваха гърба му, притихнаха.
— Да. И какво за тях?
— Чух някои слухове оня ден. Изглежда, имат дъщеря.
— Да, знам. Тя току-що се е омъжила.
Дъб изцъка:
— Щяла е да се омъжи. Но сватбата е била прекъсната от един от белите боклуци — контрабандист на ракия. Той замъкнал бременната си дъщеря в църквата и твърдял, че младоженецът е бащата.
Очите на Присила светнаха като си представи любопитната сцена.
— Не!
— Кълна се, че така се говори. Един от клиентите ми е бил поканен на сватбата. Той ми го каза, а няма защо да ме лъже.
— Какво се е случило?
Дъб й разказа каквото знаеше.
— Този, за когото се е омъжвала, май Грейди или Брейди се казваше, е бил принуден да се ожени за дъщерята на оня контрабандист, вместо за Коулмановото момиче.
— Какво са направили Коулман?
— Отишли са си вкъщи заедно с приятелите и другите гости.
Джейк Лангстън, помисли си Присила. Не беше приятно, че той е отседнал у Коулман, но пък тя беше доволна да разбере, че дъщерята на Лидия не е съумяла да си задържи мъжа.
— Благодаря, че ми каза, — загука тя на Дъб. За компенсация, прокара ръка надолу между телата им.
— Исусе, да ме убиеш ли се опитваш, момиче? — попита той задъхано, когато пръстите й го обхванаха.
— Не ти ли харесва? — облиза с език ухото му.
На него му харесваше и не беше нужно много време, за да се върне желанието му. Този път беше по-силен и по-потентен от преди. Той се отпусна върху нея тържествуващ. Всеки път, когато беше с Присила, той се издигаше в собствените си очи. Неговата съпруга, толкова спретната и порядъчна, не можеше да си представи, че хората могат да правят това, което той и Присила правеха. Мисис Абърнати никога не го беше задоволявала и той й беше направил само една, и то не особено очарователна дъщеря.
Нима човек не заслужава това удоволствие, което Присила му предоставяше, след като работи толкова много? По този начин той се опитваше да се оправдае, но и това беше достатъчно за малкото съвест, която беше останала у Дъб Абърнати.
Присила му помагаше за сакото, когато той подхвърли нещо, от което и двамата се интересуваха:
— Сладурче, трябва да те предупредя, за да знаеш.
— За какво?
— Женската асоциация организира движение, което иска да заличи от картата „Дяволското място“.
Присила взе една четка и я прокара енергично през косата си.
— Опитвали са се и преди — каза спокойно тя. — Винаги се провалят.
Дъб се намръщи:
— Може би този път няма да се провалят. Имат подкрепата на новия свещеник.
Тя остави четката и се обърна.
— Мисля, че няма да допуснеш да дойде тук.
Той сви рамене.
— Опитах. Неразбран е. — Дъб постави ръце на раменете й. — Държи си на работата, Присила. Фанатик е и има много поддръжници. Хората вземат неговата страна.
— Може би фермерите и глупавите…
— Не, бизнесмените.
Тя се измъкна от ръцете му и закрачи напред-назад.
— По дяволите, ние носим добро на обществото на Форд Уърт. Ако ни затворят, това ще се отрази върху цялата икономика. Каубоите ще спрат да идват тук да си харчат парите. Кръчмите не са единствените места, които извличат полза от тях, знаеш това. Всеки бизнес в града е облагодетелстван от трафика, който ние осигуряваме.
Тя взе ветрилото, прокара пръсти по коприната и го захвърли отново на тоалетката.
Без съмнение, беше раздразнена.
— Те се молят, говорят високопарно и крещят срещу нас, но от години е ясно, че протестът им е показен. Доволни са, че ни имат.
Дъб се ядоса, че тя не искаше да погледне истината в очите.
— Така е било преди, но сега бизнесът върви добре и без каубоите. Заселват се все повече семейства. Те искат да направят града по-безопасен за порядъчните хора.