Те нямаше да имат проблеми в брачното легло. Щяха да го споделят страстно — в това нямаше съмнение. Освен това и двамата щяха да искат деца.
Тялото й пламна при мисълта да спи нощ след нощ заедно с Джейк. Е, добре, тя беше разбрала какво е страст. Трябваше ли да се срамува от това? Нейните родители не го смятаха за нещо срамно. Но и според тях, страстта трябва да се ограничи в рамките на брака.
Глупаво беше да се преструва, че целувката на Джейк не й беше доставила удоволствие. Тя не искаше той да спира. Ако я беше завел в спалнята, тя щеше да отиде доволна и нямаше смисъл да се опитва да се убеждава в противното, независимо от моралните уроци, които беше получавала от малка.
Тя инстинктивно разбираше, че има нещо друго извън това, до което достигна първия път. Беше разочарована и се питаше какво бе накарало тялото на Джейк да трепери така, преди да стане толкова слаб от удовлетворението. Тя остана гореща, неспокойна и копнееща за нещо безименно. Дори само за това би последвала Джейк в леглото днес…
Тя не беше влюбена в него. Наистина ли? Той не беше мъжът, когото тя първо избра за съпруг, но винаги го беше обичала, макар и по различен начин. Сега трябваше да се бори срещу превръщането на тези чувства в други.
А и самотата. Не беше свикнала с нея. Всяка вечер, когато Джейк си отиваше и я оставяше сама в къщата, в нея засядаше отчаянието. Тя си представяше как Джейк споделя стаята й, как пуши пурата си, докато тя кърпи ризите. Картината беше смехотворно идилична, но разкриваше жаждата й за близостта на мъж. Джейк не можеше да е по-малко самотен от нея.
Тя знаеше, че става уязвима, когато се намеси мъж. Ако Ренди не се беше опитал да я съблазни — а тя знаеше, въпреки че отрече пред Джейк, че каубоят се опитваше да флиртува с нея и преди инцидента с гъсеницата, — то щеше да е някой друг.
От самота тя можеше да се поддаде. Друг не би се грижил толкова за репутацията й както Джейк. Друг би се хвалил с това, докато баща й не разбере и сложи край на всичко като го убие. Тогава нейна щеше да е вината, че е навлякла на семейството си позор и беззаконие.
Ако пък имаше достатъчно късмет да обикне някого така, че да се омъжи за него, той щеше да открие, че тя не отива чиста при него. Такова разочарование би било гибелно за начало на брак. Не, тя не може да се омъжи за друг.
И най-после, тя се страхуваше, че някой от скандалите им можеше да завърши с напускането на Джейк. Това рисуваше заплашително мрачна картина в съзнанието й. Искаше да не я е грижа за това, но не можеше. Виждаше се да тича след него по пътя, както правеше като дете, и със стичащи се по лицето сълзи да го моли да не заминава.
Тя пъдеше тази мисъл.
Е, добре, ако тя не иска той завинаги да изчезне от живота й и не може да продължава да живее така и двамата да се борят с вината за това, което се беше случило, и с желанието то да се повтори отново, то какво друго им оставаше?
Тя се спусна на най-ниския клон и оттам скочи на земята. Избърсваше ръцете си в панталона, докато отговорът се оформи в нея.
Ще накарам Джейк да се ожени за мен.
Не можеше да му постави ултиматум. Това щеше да го раздразни. Трябваше да изглежда така, сякаш е негова идея. Ако тя започне да се държи с него като съпруга, той може да започне да мисли за нея по този начин. Налагаше се да не изпуска нервите си и да бъде мека и внимателна, така както мъжете обичаха да се държат с тях техните дами. Или поне дамите, за които са женени.
Бенър никога не оставяше нещата на съдбата, затова направи план. Щом човек иска нещо, трябва да преследва целта си. Всеки сам гради бъдещето си такова, каквото иска да бъде.
Тя успя да се справи с лошото си настроение и сготви вкусно ядене. Изми се бързо. Всичко трябваше да е готово, когато той се върне. Тя имаше време до залез. Той нямаше да я остави сама, след като каубоите си отидат в Ривър Бенд.
Когато Джейк вкара каруцата в двора, Бенър се показа на прага. Струящата от прозореца светлина сияеше в косата й, прибрана в хлабав кок. Няколко палави къдрици се виеха по тила и около ушите й.
— Здравей, Джейк, — поздрави го тя нежно.
— Здравей.
— Успя ли да свършиш работа? Купи ли всичко, което трябваше?
— Да. Сметката набъбна доста. — Той скочи от каруцата. Не я беше погледнал в очите, така че тя трябваше да пристъпи към двора. Дори и да беше забелязал роклята, заменила омразните панталони, той не каза нищо.
— Няма да разтоварваш тази вечер, нали?
— Трябва. — Най-после той вдигна очи към верандата.
Тя можеше да се закълне, че очите му се разшириха от приятната изненада, но това можеше и да е ефект от светлината на лампата в падащия мрак. Тя стисна ръцете си.