— Не викай — заплаши я Грейди.
— Не мога… нищо не мога… — Тя отвори уста и от нея излезе вик, който надминаваше всички предишни. Той напусна гърлото й точно когато тялото й се отвори и бебето излезе.
Грейди действаше.
Той закри лицето й с възглавницата, притисна гърба й към дюшека и задържа. Тя се бори, но кратко. Часовете мъчително раждане я бяха направили слаба. Грейди отмести възглавницата много след като крайниците й бяха престанали да се движат.
Потта се стичаше на ручеи по тялото му. Той не погледна Уанда, а наведе очи към мяукащото бебе, което лежеше между бедрата й. Даже не го обърна да види дали е момче или момиче. Защо да хаби енергия за това. Не му оставаше да живее дълго. Не, и ако планът му успее.
Трябва да успее!
Той се обърна, чул несигурните стъпки на Доги. Промъкна се до вратата, надникна и видя мъжа, който се олюляваше на път към бараката. Почти на всяка трета стъпка той вдигаше дамаджаната на рамо, накланяше глава и отпиваше дълга глътка от собственото си контрабандно уиски.
Когато Доги се приближи със замъгленото си от алкохола съзнание, той разбра, че нещо не е наред.
— Какво е това? — мърмореше той, тръгвайки отново напред и едва не падна върху една от хрътките.
Той изруга, сграбчи парапета, за да не падне и извика:
— К’во става там, а? Уанда? Шелдън? Роди ли се вече бебето?
Той пристъпи на несигурните си крака:
— Защо нищо не се чува? А? Защо?
Той не видя цепеницата, която се стовари с трясък върху черепа му, когато отвори вратата. Тежко се свлече на пода.
След като се беше спотайвал през последните няколко минути, Грейди излезе от сянката и се наведе над Доги. Той не помръдваше. Младият мъж избърса потното си лице с ръкав.
Такава им е съдбата — да умрат по този начин, убеждаваше се Грейди. Бяха измет, която не бива да живее на една и съща планета с порядъчните хора. На кого ще липсват Доги Бърнс и раздърпаната му дъщеря? Той беше направил услуга на света, освобождавайки го от тях. Просто беше помогнал на провидението мъничко — това е всичко.
Грейди отиде до сандъка, който служеше за нощно шкафче и небрежно наклони газената лампа, така че падайки, глобусът й да се разбие в дървения под и маслото да изтече, образувайки локвичка.
Никой нямаше да го обвини за това. Напоследък съдбата не беше особено мила с него. Той загуби Бенър, прекрасен имот, оттеглянето на предложението от Коулман се разнесе из околността. Той беше публично унизен и сега го отбягваха хора, които преди се домогваха с всички средства до него. Беше станал за посмешище. Беше понесъл всичко, което човек може да понесе, нали? Отсега нататък ще накара Съдбата да заиграе по неговата свирка.
Той драсна клечка кибрит и запали пурата, която, за щастие, носеше със себе си. Да погледне ли? Съдбата вече беше в ход. Той бавно излезе от колибата и пое тютюневия дим в дробовете си, после дълго го издиша.
Всички знаят, че Бърнс живеят като свини и Доги е непрекъснато пиян. Уанда също. Никой не го видя, че напуска града. Дори и да са го видели, кой ще докаже, че е идвал тук? Той ще заобиколи и ще влезе в града от другата страна, като си осигури да поздрави поне няколко души, които след това да могат да си спомнят, ако шерифът появи любопитство относно пожара у Бърнс.
Дори не изчака да види дали се получи.
Съдбата беше на негова страна.
Когато Джейк и Бенър пристигнаха на партито, то беше в разгара си. Бяха закъснели.
Нямаше съмнение, че Коулманови умеят да организират празненства. Фенери, покрити с цветна хартия, висяха от най-ниските клонки на дърветата. Масите, наредени от край до край на двора бяха отрупани с храна. Порциите печено ухаеха с превъзходния аромат на опушено месо. Бяха сервирани халби с бира. Мама Лангстън държеше кана с лимонона за дамите.
Музиката отекваше високо и ритмично. Две цигулки, банджо, хармоника и акордеон изливаха една след друга жизнерадостни мелодии. Репертоарът на музикантите беше ограничен, както и майсторството им, но те го компенсираха с ентусиазма си.
Щом Лидия и Рос забелязаха познатата каруца да влиза в двора, те се спуснаха да посрещнат дъщеря си и Джейк.
Рос вдигна Бенър от седалката и я завъртя:
— Почти бях забравил колко си хубава, Принцесо. Животът на ранчото не ти се е отразил зле.
— Татко! — Бенър силно го прегърна, когато той я пусна на земята.
Досега тя не беше осъзнала колко много й е липсвал. Усещаше го толкова надежден и силен. Искаше й се да остане защитена в прегръдката му още дълго време. Но това нямаше да е естествено, а нещата трябваше да изглеждат обикновени, дори когато сърцето й се късаше и тя би предпочела да се намира на стотици други места, само не и на партито.