Тя не искаше да говори за добитък. Искаше да го попита защо се държи така злобно с нея. Мрази ли я? Дали я презира за това, което беше правила с него? Или се присмива на несръчните й опити да го съблазни да се ожени за нея?
— Както ти прецениш, Джейк. Ти си управител.
— Е, добре — каза той неловко, като прехвърляше в ръце юздите. — Мисля, че скоро ще трябва да отида във Форт Уърт и да се видя с него.
— Щом мислиш, че така е най-добре…
Той кимна:
— Е, добре, лека нощ.
„Моля те Бенър, не ме гледай така. Искам да те задържа, но не мога.“
— Лека нощ.
„Джейк, защо ме наказваш за греха, който е общ? Не ме мрази за това.“
— Сега заключи добре, чу ли?
„Помня колко си сладка, Бенър и те искам отново. Но не мога, не мога…“
— Добре, лека нощ.
„Ти беше толкова сладък за мен онази нощ, така нежен и ласкав. Защо си толкова лош сега?“
Тя влезе в тъмната къща сама и затвори вратата след себе си. Той почака докато видя лампата в спалнята й да светва, след това вкара каруцата в конюшнята.
— О, Господи!
Няколко цепеници се търкулнаха от ръцете на Бенър и тупнаха глухо на земята. Тя посегна с ръка към устните си, за да задържи вика, притискайки стомаха си с другата ръка.
— Какво правиш тук?
Грейди Шелдън излезе от сянката на верандата и нерешително пристъпи към нея.
— Как си, Бенър — попита смирено той.
Бенър дойде на себе си от шока при вида му. Джейк и каубоите работеха далеч зад къщата — почистваха пасбището от дънери и храсти. Тя беше сама вкъщи и отиде да донесе дърва от плевнята. Би се уплашила от вида на какъвто и да било мъж по това време, а още повече — този.
Но първоначалният й страх отстъпи и тя се изпълни с ярост към него. Наведе се и остави дървата. Когато се изправи, погледът й премина през него сякаш го нямаше.
— Ще ти кажа как съм, Грейди. Удивена съм, че можеш да ме погледнеш. И ако не си отидеш до 10 секунди, ще те изритам.
Тя мина покрай него към вратата. Но той я стисна за ръката и я принуди да спре.
— Бенър, моля те, искам да поговоря с теб.
— Е, аз пък не искам. Сега ме остави и се махай. И не се връщай.
— Чу ли за моята… моята жена?
Тя пусна дървата и го погледна открито. Пожарът, убил Уанда и Доги Бърнс беше голямата новина в града в деня след партито. Джейк беше й го казал, когато се върна от Ларсен. Преди две седмици.
— Съжалявам, Грейди. Смъртта й е трагична, но това няма нищо общо с мен.
— Има, Бенър — каза той стремително. — Искам да поговорим, да ти обясня. Нямах възможност да ти разкажа. Не е честно, нали?
— Това, което направи също не беше честно, Грейди. А сега ме извини — трябва да се заема с вечерята.
Тя влезе и се обърна да затвори вратата. Преди да го направи, каза:
— Не искам да те виждам повече. Не идвай отново!
Той беше завързал коня си от другата страна на кошарите, затова не го беше забелязала, когато мина през двора. Сега гледаше от гостната, докато той изчезна от погледа й. В този миг осъзна, че трепери. Като избърса овлажнелите си длани в панталона, тя отиде в кухнята и се зае с вечерята.
Реши да не споменава пред Джейк за посещението на Грейди. Това само щеше да го ядоса. От нощта на партито те бяха любезни един към друг, вежливи и сдържани.
Тя не изпълни заканата си да му оставя храната на табла отвън, но веднага щом се нахранеше, той се качваше на коня и се отправяше към града. Тя не гадаеше къде отива. В кръчмата? При Дора Лий? Никога не заспиваше преди да се е върнал.
Поне съжителстваха мирно. Заради появата на Грейди не си заслужаваше да предизвиква избухването на гнева на Джейк и нямаше защо да му казва. Беше сигурна, че Грейди няма да дойде пак.
Но той дойде. И то още на следващия ден. Почти по същото време. По-късно се питаше дали не е планирал посещенията си, знаейки, че по това време тя е сама, докато мъжете работят далеч от къщата. Този път той почука на задната врата. Когато му отвори, видя го, че държи букет цветя.
Тя погледна цветята, но не посегна за тях.
— Казах ти да не се връщаш.
— Може ли да вляза?
— Не. Махай се, Грейди. Мисля, че ясно се изразих.
— Моля те, Бенър. Моля.
Тя го погледна отблизо. Беше се променил. Лицето му не изглеждаше вече момчешки красиво, открито чисто, отворено и честно. В устата и очите му имаше умора, която не беше виждала преди. Изглеждаше измъчен. Промените бяха едва уловими, но очевидни.
Сърцето й се сви от съжаление. Беше ли изстрадал той толкова, колкото и тя? Невъзможно. Мъжете излизат от такива ситуации незасегнати. Така беше казала Лидия.
Може би от жал, а може би защото реши, че не се страхува от него, тя го пусна да влезе. Той плахо пристъпи прага, но тя не го покани да седне. Той подържа неловко цветята, после се наведе и ги остави на масата.