Той упорито поклати глава:
— Напротив. Ако ми простиш. Бенър, моля те. Направих грешка. Една нещастна грешка. Тя дойде в най-лошия възможен момент от живота ми. Моля те, не ме карай да плащам за това цял живот. Кажи, че ще помислиш над думите ми да се върна. Не мога да живея без теб. Толкова много те обичам…
Тя се удивяваше колко празно могат да звучат думите. Само преди няколко седмици си мислеше, че го обича, както и той нея. Но дали го е обичала? Какво изпитва сега? Само тъга. А любов? Тя все повече се убеждаваше, че думата не значи нищо. Използваше се за множество различни чувства по липса на по-подходяща дума.
Коя беше тя да съди Грейди за позора му, когато нейният е точно толкова тежък и точно толкова дълбок. Да, той беше предал любовта й, но не беше ли предала и тя тези, които я обичат? Родителите си? Мама и Лий и Мика? Джейк?
Джейк. Тя е влюбена в него, сега го признава.
Беше го обичала през целия си живот. Това беше щастлива, бликаща в нея любов, която я изпълваше всеки път, когато го види. Беше здрава любов, която тя можеше да показва без да се срамува.
Но тази любов, тази любов беше различна. Тя не й носеше нищо, освен мъка. Забулена в тайна. Не можеше да я покаже. Не можеше да съществува.
Грейди й предлага безопасен изход. Ако се омъжи за него, ще живее ако не щастливо, то поне задоволена. Ще се освободи от тази борба, която я караше да изтръгне сърцето си, което сякаш щеше да се пръсне.
Но тя се отнасяше с недоверие към предложението на Грейди. Той не беше вече изисканият млад мъж, сигурен в себе си и в бъдещето си. Петното от неговата изневяра щеше да го съпътства дълго. Извиненията му звучаха достатъчно искрено, но ще може ли тя някога отново да му вярва?
Като че ли прочел мислите й, той каза:
— Знам, че може да не ми вярваш. Но всичко, което казах е истина, Бенър. Обожавам те. Ти си всичко, което някога съм искал.
Тя се питаше дали той би бил така готов да я вземе за жена, ако знае, че вече не е девствена. Ако Грейди се беше изменил, то тя се беше изменила повече. Веселата, скоклива Бенър, на която той беше предложил женитба вече не съществуваше.
— Мисля, че никога няма да можем да се върнем назад.
Той вдигна ръка:
— Не ми отговаряй днес. Само помисли за това.
Бенър изведнъж се почувства изморена, изтощена до припадък. Тя искаше той да си отиде.
— Ще помисля. Трябва ми време.
— Разбирам.
Той събра достатъчно кураж да вземе ръката й, поднесе я към устните си и нежно я целуна преди да я пусне. Ръката й безпомощно падна и увисна безводно.
— Няма да се спра, Бенър, докато не кажеш „да“. — Той се завъртя на пети и излезе.
Бенър се отпусна на стола, зарови лице в ръцете си и изхлипа. От няколко седмици, от онова парти и ужасния следобед преди него, тя беше потискала сълзите с адско усилие на волята. Сега те бликнаха от очите й в горещи, солени потоци.
Колко прост щеше да бъде животът, ако сватбата се беше състояла. Тя щеше да е напълно щастлива и никога нямаше да узнае за връзката на Грейди с Уанда Бърнс или някоя друга. Тя и Джейк щяха да си останат приятели. Нямаше да я има тази враждебност между тях. Как можа да убеди себе си, че отиването при него в конюшнята е решение на проблема? Как?
Тя обърна глава при шума от обувките на Джейк. След едно кратко почукване той отвори и я извика. Тя се обърна, но Джейк успя да забележи следите от сълзи.
— Какво има? Какво се е случило?
— Нищо.
— Плакала ли си?
Той прекоси стаята, подрънквайки с шпорите и приклекна до стола й. — Не.
— Плакала си. Не ме лъжи!
Отмести шапката си назад и кичур руса коса падна над веждата му. Лицето й се сгърчи, докато сърцето й се свиваше от любов.
— О, Джейк!
В миг ръцете му се озоваха около нея, а лицето му беше заровено в якичката между врата и рамото й. Тя впиваше пръсти в мускулите на гърба му и ги отпускаше.
Той потърка лице в косата й, ръцете му обгърнаха тесния й гръб, опитвайки се да я направи колкото е възможно повече част от себе си. Не я пусна докато не се наплака и хлипанията преминаха в тихо хълцане.
Едва тогава хвана раменете й и я отмести от гърдите си.
— Искаш ли да ми кажеш какво не е наред?
— Ще повярваш ли, че е сенна хрема?
Той погледна цветята:
— Никога не си я имала като дете.
— Откъде знаеш? Не беше тук. Ти винаги заминаваше и ме оставяше.
Очите му се задържаха върху наказващите го устни. Дори когато повдигна ръка към устата си и издърпа кожената си ръкавица със здравите си бели зъби, очите му не се отместиха от устните й. Той постави палеца си върху тях, бавно го плъзна до едното ъгълче, върна го в средата, после го плъзна до другото.
— Съжалявам за всеки път, когато съм те напускал, за всеки път, когато съм те наранявал по какъвто и да е начин, съжалявам, Бенър.