— Да пояздите? — Не ги разбираше. — Та вие яздихте цял ден.
— Така е, но…
— Да се поразхладим — помогна му Мика.
— Да. Ще се поразхладим — съгласи се Лий и стана. — Кажи на Джейк, ако пита.
Преди тя да възрази, те оседлаха конете и тихо ги поведоха. Бенър се тръшна на одеялото. Ако те искат да скитат посред нощ като глупаци, това не я засяга.
Джейк, обаче, не прие толкова спокойно разходката им.
— И ти просто ги остави да тръгнат без да ги спреш? — попита той, когато се върна и тя му разказа какво се е случило в негово отсъствие.
Тя се изправи:
— Какво трябваше да направя? Те са големи хора.
— Трябваше да ме извикаш.
— Не е моя работа.
— От колко време ги няма?
— Около половин час — отвърна тя.
Ругаейки, Джейк седна на постелката си:
— Не мога да ги проследя в тъмнината. Предполагам, че единственото, което ни остава, е да чакаме да се върнат.
Бенър се обърна настрана и се подпря на лакът, за да го вижда по-добре.
— Знаеш ли какво си мисля?
— Какво? — „Защо не си облече пак риза? Ако си мисли, че нощта й осигурява някакво прилично прикритие, много се лъже. Тази тънка камизола едва успяваше да побере гърдите й, особено в позата, която беше заела. Те надничаха над дантеления ръб, заплашвайки да се изплъзнат оттам.“
— Мисля, че се върнаха да видят онова момиче.
— Кое момиче? — Джейк отмести поглед от нея. — Дъщерята на онзи фермер?
— Норма — каза провлечено Бенър. — Не видя ли как я зяпаха?
— Видях. — Джейк се обърна. Той също беше хвърлял такива погледи напоследък. — Баща й също видя. Разбира се, тези момчета не биха направили нещо глупаво.
Сините му очи прорязваха нощта.
— Те са луди за момичета. Това е единственото, за което си говорят. Толкова е глупаво. — Бенър легна отново и отпусна ръце върху корема си.
Джейк изхихика:
— Глупаво? А за какво си говорят момичетата? Хм? За мъже. — Някои — да. Но не и аз.
— О, не?
— Не.
— Е, Бенър Коулман, сигурен съм, че лъжеш. Мога да се обзаложа, че…
Той спря по средата на изречението, когато в тишината проехтяха гърмежи. Бенър се изправи:
— Какво беше това?
Още един залп проехтя, за да покаже на Джейк какво можеше да бъде.
— Стрелба. Пистолет, ако не се лъжа.
Той вече беше скочил и тичаше към Сторми, носейки тежкото седло в едната ръка и пушката в другата. Бенър срита одеялото и тръгна след него.
— Мислиш, че оня фермер стреля по Лий и Мика?
— Мина ми през ума тази възможност — каза Джейк, като изкриви устни. Той закопча осигурителния ремък и сложи стремето. После извади пистолета от кобура и завъртя барабана, проверявайки дали е зареден. Провери и снаряжението за пушката. Бенър с уплашени очи наблюдаваше премерените му движения.
— Чакай, идвам с теб — обади се тя, когато той сложи крак на стремето и се метна на седлото.
— Не, не идваш, млада госпожице. И този път държа на това, Бенър. Оставаш тук и няма да мърдаш. Разбра ли? — Той дръпна гневно юздите на Сторми и изчезна в нощта.
Добре обученото животно уверено поглъщаше разстоянието. От Джейк се искаше само да седи на седлото и да брои изстрелите, които разцепваха нощта с обезпокоителна честота. Бяха твърде близо, за да идват от фермата. Може ли да е сгрешил? Беше ли това лов на диви патици? Надяваше се да е така.
Но знаеше, че не е.
Той забеляза проблясванията в тъмнината много преди да се изкачи на хълма и да погледне към сухата долина, която бяха прекосили същия следобед. Спомняше си я. Беше около дванадесет крачки дълбока и 40 широка. Пресичаше я тесен мост. Той спря Сторми и извади пушката.
Наистина бяха Лий и Мика. Успя да ги види зад високата трева, докато фермерът стреляше по тях. За щастие, беше лош стрелец.
Конете им бяха избягали. Джейк ги забеляза сред малката група сливови дървета. Той се промъкна до тях, успокои ги и завърза юздите към ниските клони. След това изтича обратно към Сторми и го яхна, сложи напречно пред себе си пушката и извади пистолета. Ако язди напред-назад можеше да прикрива момчетата, стреляйки над главата на фермера, докато те дотичат до конете. Когато се убедеше, че са извън обсега му, щеше да ги догони. Съмняваше се, че фермерът ще ги преследва. Той беше с момичето. Джейк можа да чуе молбите й, когато се приближи:
— Татко, кълна се, че не сме правили нищо.
— Ти наричаш срещата с двама разгонени каубои нищо? — Нов град от гърмежи разцепи въздуха.
— Ти не ми позволяваш никакви развлечения.
— Не може да имаш развлечения. Обещах на майка ти, че ще те опазя порядъчна.
— Аз съм порядъчна. Те само искаха да си поговорим.
— Знам аз какво искат. И добре, че дойдох точно навреме, за да ги спра. Заварих копелето да те целува.