Върнах се с бавни крачки при Брейл. Опитвах се да овладея разпокъсаните си мисли. Повторих съвсем точно пред него края на разговора си с Маккан. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и когато свърших, каза тихо:
— Хортенс Дарнли отива при Мандилип, получава от нея кукла и покана да й позира. Наранява се, превързват я. И умира. Питърс отива при Мандилип, получава кукла, превързват го! И умира като Хортенс. Вие виждате кукла, за която той очевидно е позирал. На Хариет се случват абсолютно същите неща. И тя умира като Хортенс и Питърс. Е, и сега какво?
Изведнъж се почувствах остарял и изтощен. Не е много приятно човек да види как собственият му свят, основаващ се на добре познатите причинно-следствени връзки, рухва неудържимо. Отвърнах уморено:
— Не знам.
Той се надигна и ме потупа по рамото.
— Легнете да поспите. Сестрата ще ви повика, ако Рикори се събуди. Ще разнищим до дъно тази история.
— Дори ако паднем там — казах аз и се усмихнах.
— Дори ако трябва да паднем — повтори той, но не се усмихна.
Брейл си отиде, а аз дълго седях и разсъждавах трескаво. После, твърдо решен да се отърва от мислите си, се помъчих да чета. Бях прекалено неспокоен и скоро се отказах. Моят кабинет, също като стаята на Рикори, има изглед към вътрешната градина. Приближих се до прозореца и разсеяно се загледах навън. Осезателно ме обхвана усещането, че стоя пред непозната врата, която трябва да отворя, защото това е жизненоважно. Обърнах гръб на прозореца и с изненада установих, че наближава десет часът. Намалих лампата и се изтегнах на удобната кушетка. Заспах почти моментално.
Събудих се стреснато, като че ли някой беше изкрещял в ухото ми. Седнах и се ослушах. Обгръщаше ме плътна тишина. И изведнъж осъзнах, че това е някаква гъста, непозната и гнетяща тишина. Тежка, мъртвешка тишина, която изпълваше кабинета ми и през която не можеше да проникне никакъв звук отвън. Скочих и запалих всички лампи. Тишината отстъпи, сякаш се изля от стаята като нещо осезаемо. Но бавно. Вече чувах нервното тиктакане на часовника — като че ли току-що от него бе свалено някакво покритие, което го бе заглушавало досега. Разтърсих нетърпеливо глава, отидох до прозореца и вдъхнах хладния нощен въздух. Наведох се, за да видя прозореца на Рикори и опрях дланта си на стъблото на лозницата. Усетих как то леко потреперваше, като че ли някой го раздрусваше — или като че ли някакво малко животно се изкачваше по него…
Затъмненият прозорец на стаята на Рикори се превърна в ярък светещ квадрат. Зад гърба ми се разнесе пронизителният звън на алармата в частната ми клиника, което означаваше, че трябва незабавно да ида там. Изхвърчах от кабинета и хукнах нагоре по стълбите.
Влетях в коридора и видях, че пазачите не са пред вратата. Тя зееше широко отворена. Спрях се вцепенен и изумен на прага…
Единият пазач се беше свил при прозореца с автоматичен пистолет в ръка. Другият беше коленичил до нечие тяло на пода и се целеше в мен. Сестрата седеше до масата, с глава, клюмнала на гърдите — в безсъзнание или заспала. Леглото беше празно. Тялото на пода принадлежеше на Рикори!
Пазачът свали пистолета си. Аз клекнах до Рикори. Той лежеше по корем, изтеглен на един-два метра настрани от леглото. Преобърнах го. По лицето му беше плъзнал бледият отпечатък на смъртта, но сърцето му биеше.
— Помогнете ми да го сложим на леглото — наредих на единия пазач. — И затворете вратата.
Той мълчаливо се подчини. Другият попита с ъгълчето на устата си, без изобщо да изпуска от наблюдение прозореца:
— Шефът мъртъв ли е?
— Не съвсем — отговорих аз, после изругах, нещо, което рядко ми се случва. — Що за скапана охрана сте вие, по дяволите!
Мъжът, който беше затворил вратата, се изкикоти мрачно.
— Само да знаете още за колко работи има да питате, докторе!
Хвърлих поглед към сестрата. Тя продължаваше да седи в отпуснатата поза на изпаднала в безсъзнание или дълбок сън. Смъкнах пижамата на Рикори и огледах цялото му тяло. По него нямаше никакви следи. Поръчах да донесат адреналин, поставих му инжекция и се прехвърлих на сестрата. Разтресох я. Тя не се събуди. Повдигнах клепачите й. Зениците й бяха свити. Поднесох светлина към тях, но те не реагираха. Пулсът и дишането й бяха забавени, но в границите на нормалното. Оставих я така и се обърнах към пазачите.