Оказа се, че днес е ден за консултации, така че можех да се измъкна чак след два часа. Помолих Брейл да поеме задълженията ми до края на деня. Към десет сестрата телефонира, че Рикори се е събудил, може да говори и настоява да ме види.
Когато влязох в стаята, той ми се усмихна. Хванах го за китката, за да му проверя пулса, а той каза:
— Доктор Лоуел, струва ми, че спасихте не само моя живот! Рикори ви поднася своята благодарност. Рикори никога няма да забрави колко ви е задължен!
Малко пищна формулировка, но напълно в неговия стил. Това показваше, че умът му функционира нормално и аз се успокоих.
— За нула време ще ви изправим на крака — потупах го аз по рамото, но той не обърна внимание на думите ми. Прошепна:
— Имаше ли още… смъртни случаи?
Чудех се дали имаше някакъв спомен от случката през нощта и му отговорих:
— Не. Но вие бяхте на края на силите си, когато Маккан ви доведе. Затова не искам да приказвате много днес. — И добавих уж нехайно: — Не, нищо особено не се е случвало. А, да — тази сутрин паднахте от постелята. Спомняте ли си?
Той хвърли поглед към охраната, после към мен и каза:
— Чувствам се слаб, много слаб. Трябва бързо да ми върнете силите.
— След два дни ще можете да сядате, Рикори.
— Трябва да стъпя на крака и да изляза навън за по-малко от два дни. Има една работа, която трябва да свърша. Тя не може да чака.
Не биваше да се вълнува, затова се отказах от намерението си да го попитам какво се е случило в колата и казах решително:
— Това зависи изцяло от вас. Но трябва да спазвате препоръките ми. Сега ще дам нареждания как да ви хранят. Освен това държа пазачите ви да останат в стаята.
— А твърдите, че нищо особено не се е случило?
— Просто искам нищо да не ви се случи. — Наведох се към него и рекох шепнешком: — Маккан е разположил хора около магазина на Мандилип. Тя не може да избяга никъде.
— Само че нейните слуги действат по-ефикасно от моите, доктор Лоуел! — отвърна той.
Изгледах го изпитателно. Погледът му беше непроницаем. Върнах се в кабинета си, потънал в размисли. Какво знаеше Рикори?
В единадесет часа Маккан ми се обади по телефона. Толкова се зарадвах, когато чух гласа му, че чак се разсърдих.
— По дяволите, къде беше досега… — започнах аз.
— Вижте какво, докторе. Намирам се в дома на Моли, сестрата на Питърс — прекъсна ме той. — Елате веднага.
Безапелационното му искане породи негодувание у мен.
— Не сега — отговорих аз. — Имам приемни часове. Ще се освободя чак в два следобед.
— Не можете ли да се измъкнете? Случи се нещо. Просто не знам какво да правя! — В гласа му се долавяше отчаяние.
— Какво се е случило?
— Не мога да ви кажа по телефона… — После го чух да говори с по-спокоен, дори нежен глас: — По-тихо, Моли. Плачът няма да помогне! — И пак към мен: — Ей, докторе, елате възможно най-бързо. Чакам ви. Запишете адреса. — Продиктува ми го и отново смени тона: — Стига, Моли! Няма да те оставя сама.
Сетне рязко затвори телефона. Върнах се в креслото си. Бях разтревожен. Той дори не ме попита за Рикори, а това само по себе си беше смущаващо. Дали Моли не беше научила за смъртта на брат си и не беше припаднала? Спомних си как Рикори ми каза, че скоро щяла да става майка. Не, усещах, че паниката на Маккан се дължи на нещо повече от това. Започна да ме обзема все по-силно безпокойство. Прегледах списъка на приемните си часове. Нямаше особено важни пациенти. Внезапно взех решение и казах на секретарката ми да им се обади и да отложи срещите. Наредих да ми докарат колата и назовах адреса, който ми бе дал Маккан.
Той ме посрещна на прага. Бузите му бяха хлътнали, очите му блуждаеха. Пусна ме да вляза, без да промълви нито дума, и ме преведе по коридора. Минах покрай някаква отворена врата и видях една жена, прегърнала ридаещо дете. Маккан ме заведе в спалнята и ми посочи леглото, на което лежеше мъж, завит до шията. Приближих се до него и го пипнах. Беше мъртъв. Беше умрял преди много часове.