Тялото на жената омекна, ръцете й се отпуснаха. Тя се строполи на пода. Главата й клюмна на свитите колене. И сълзите й рукнаха. Маккан понечи да я вдигне и да я прегърне, но аз го спрях:
— Остави я да се наплаче. Така е най-добре за нея в момента.
След известно време тя повдигна очи към Маккан и попита с треперлив глас:
— Дан, нали не го мислиш наистина?
— Не, Моли, знам, че не си го направила ти — отговори той. — Но сега трябва да поговориш с доктора. Чака ни много работа.
Поуспокоена, тя се обърна към мен.
— Докторе, искате ли да ме разпитате? Или просто трябва да ви разправя всичко, което се случи?
— Разкажи му го, както го разказа на мен — обади се Маккан. — Започни с куклата.
— Точно така — казах аз. — Ако имам някакви въпроси, ще ти ги задам, когато свършиш.
— Вчера следобед Дан, Дан Маккан; дойде и ме взе да ме повози с колата — започна тя. — Обикновено Джон не се прибира… не се прибираше вкъщи до шест часа. Но вчера се беше върнал по-рано, около три. Той харесва… харесваше Дан и ме подкани да отида с него. Прибрах се привечер от разходката. „Моли, докато беше навън, пристигна подарък за детето — каза ми той. — Още една кукла. Обзалагам се, че я е изпратил Том.“ Том е брат ми. На масата лежеше голяма кутия и аз вдигнах капака й. Вътре имаше една кукла, която страшно приличаше на жива. Истинско произведение на изкуството. Малка женска кукла. Представляваше десет-дванадесетгодишно момиченце, облечено като ученичка, с учебниците и тетрадките й, поставени в превързана с ремък и преметната през рамото чанта — беше висока само тридесет сантиметра, но бе направо съвършена. С такова мило лице — като на малък ангел!
„Беше адресирана на твое име, Моли — каза ми Джон, — но аз помислих, че са цветя и отворих пакета. Още малко и ще проговори, нали? Обзалагам се, че точно това наричат «кукла-портрет». Някое хлапе е позирало за нея, личи си.“
Бях убедена, че я е изпратил Том, защото по-рано той беше подарил една кукла на малката. Една моя приятелка… тя почина… й донесе кукла от същия магазин и ми каза, че жената, която изработва куклите, я помолила да й позира. И като съобразих всичко това, реших, че е идвал Том и е донесъл нова кукла за дъщеря ми. Попитах Джон: „Нямаше ли вътре бележка, картичка или нещо друго?“ Той отговори: „Не… а, да, имаше една странна дреболия. Къде ли дяна? Сигурно съм я пъхнал в джоба си.“ Порови из дрехите си и извади една връв с възли, изплетена от коса. Аз казах: „Интересно какво ли си е наумил Том с това?“ Джон я прибра обратно в джоба си и повече не се сетих за нея.
Малката Моли спеше. Нагласихме куклата до нея, за да я види, щом се събуди, и когато това стана, тя наистина изпадна във възторг. Вечеряхме, Моли се заигра с куклата и като я слагах в кошчето, се разплака и не искаше да я остави. Затова й позволихме да спи с куклата. Играхме на карти до единадесет и след това се приготвихме за лягане.
Моли обикновено е неспокойна нощем и все още спи в ниско бебешко кошче — за да не падне. То стои в нашата стая, в ъгъла, до единия от прозорците. Между двата прозореца е тоалетната ми масичка, а леглото ни е срещу тях, тъй че главите ни са откъм стената. И двамата спряхме, за да погледнем Моли, както правим… правехме винаги. Тя беше заспала дълбоко и гушкаше куклата, беше сложила главата й на рамото си.
„Боже Господи, Моли, тази кукла изглежда жива като детето — възкликна Джон. — Все едно, че ей сега ще стане и ще проходи. Момиченцето, което е позирало за нея, сигурно е било много сладко.“
И наистина беше така. Куклата имаше много мило, нежно личице… и, о, доктор Лоуел, именно от това всичко става… толкова отвратително ужасно…
Видях как страхът отново пропълзя в очите й.
— Моли, стегни се! — обади се Маккан.
— Опитах се да взема куклата. Беше толкова красива, че се страхувах детето да не се преобърне върху нея и да я смачка — продължи Моли тихо, — но тя я стискаше здраво, а аз не исках да я безпокоя. Затова й я оставих. Докато се събличахме, Джон извади от джоба си връвта с възлите. „Като се чуеш с Том, попитай го за какво служи тая чудесия“ — каза той. Метна връвта на малката масичка, легна и скоро заспа. След това се унесох и аз…
И изведнъж се събудих… или ми се стори, че се събудих… защото не знам дали съм била будна, или съм сънувала. О, Господи… Чух как Джон умираше…
Сълзи потекоха от очите й.
— Ако съм била будна, значи ме е събудила абсолютната тишина. И все пак — именно тя ме кара са мисля, че съм сънувала. Не е възможно да съществува такава тишина… освен в сънищата. Ние сме на втория етаж и от улицата винаги прониква някакъв шум. А тогава нямаше нито звук… като че ли… като че ли изведнъж целият свят беше онемял. Стори ми се, че седнах, заслушах се… ослушвах се жадно и за най-малкия шум. Даже не чувах дишането на Джон. Бях уплашена, защото в тази тишина имаше нещо злокобно. Нещо… живо! Понечих да докосна Джон, да го сбутам. И открих, че не можех да мръдна! Дори пръста си не можех да помръдна! Опитах се да проговоря. Или да извикам. Но не би!