Пердетата на прозорците бяха спуснати само наполовина. Под тях и около тях проникваше слаба светлина от улицата. Изведнъж тя изчезна. Стаята стана тъмна — непрогледно тъмна.
И тогава избликна зеленото сияние…
Започна като съвсем слабо блещукане. Не идваше отвън. Самата стая го излъчваше. Ту проблясваше, ту гаснеше. Пулсираше ритмично. Но след всяко угасване светваше все по-ярко. Беше зелено — като слаба светлинка на светулка. Или като лунно отражение в зелена вода. Но това не беше светлина, а само имитация на светлина. Не беше ярко. Сякаш извираше от нищото. И беше навсякъде — под тоалетната масичка, под столовете… При това предметите в стаята не хвърляха никакви сенки. Можех да видя всичко в спалнята. Виждах и Моли в коша, главата на куклата на рамото й…
Куклата се раздвижи!
Завъртя главата си и като че ли се заслуша в дишането на детето. Постави малките си ръце върху неговата длан и я отмести…
Куклата седна!
Вече бях сигурна, че сънувам… тази странна тишина, странното зелено сияние… и това, което…
Куклата се изсули от коша и се спусна на пода. Закрачи нехайно към леглото ни, подобно на първолак, който върви и размахва учебниците си. Въртеше глава ту на една, ту на друга страна, оглеждайки стаята досущ като любопитно дете. Забеляза тоалетната масичка и спря до нея. Качи се на стола пред масичката, от него скочи горе, метна чантата с книгите си настрана и започна да се кипри пред огледалото.
Контеше се, накланяше се и се оглеждаше, първо през едното си рамо, после през другото. „Що за фантастичен сън!“ — удивих се аз. Куклата приближи лицето си до огледалото и оправи косата си. Помислих си: „Каква суетна малка кукла!“ И после: „Аз сънувам всичко това, защото Джон каза, че куклата толкова прилича на жива, че няма да се изненада, ако я види да ходи. Само че не може да сънувам, защото ако е така, не бих могла да преценявам това, което сънувам!“ Всичко ми се видя толкова абсурдно, че се засмях. Знаех, че не съм издала никакъв звук. Знаех… че смехът остана вътре в мен. Но куклата сякаш ме чу. Обърна се и ме изгледа право в очите…
Стори ми се, че сърцето ми спря да бие. Имала съм и друг път кошмари, доктор Лоуел — но дори в най-лошите от тях не съм чувствала такъв потрес, както в мига, в който очите на куклата се кръстосаха с моите…
Това бяха очите на дявол!
Излъчваха червена светлина. Искам да кажа, че светеха… като погледа на див звяр в мрака. При вида на този сатанински блясък сякаш нечия ръка сграбчи сърцето ми! Очи, дошли от ада, върху това ангелско лице…
Не знам колко време куклата стоя и ме гледа свирепо. После седна на ръба на тоалетната масичка и заклати крака като дете. Бавно започна да вдига малката си ръка и посегна към врата си. И все така бавно ми я показа. Държеше игла… дълга като кинжал…
Скочи от тоалетната масичка на пода. Затича се към мен и долният край на леглото я скри. Само миг — и ето че тя вече беше на леглото, в краката на Джон, продължавайки да ме пронизва с червените си светещи очи.
Опитах се да извикам, да помръдна, да събудя Джон. Започнах да се моля: „О, Господи, събуди го! Мили Господи, събуди го!“
Куклата отмести погледа си от мен и се отправи към Джон. Пропълзя по тялото му, насочвайки се към главата му. Помъчих се да раздвижа ръката си, за да я хвана, но не успях. Куклата излезе от полезрението ми…
Раздаде се ужасен стон. Усетих как Джон се разтресе, после се изпъна и изви… Чух го как въздъхна…
Дълбоко… дълбоко вътре в себе си знаех, че Джон умира… в тишината… и не можех с нищо да му помогна…
Под прозорците се разнесе нещо като изсвирване на флейта. Последваха го тихи стъпки. Видях как куклата се плъзна по пода и се метна на перваза на прозореца. Коленичи там за миг, оглеждайки улицата. Забелязах, че държеше в ръката си връвта с възлите, която Джон беше хвърлил на нощната масичка.
Флейтата отново изсвири… Куклата се прехвърли през прозореца… Мярнаха ми се червените й очи… и после тя изчезна…