Заех се да огледам куклите.
— Прекрасни са — промълвих най-сетне. — Но това ли са най-хубавите, с които разполагате? Да ви кажа откровено, събитието е много специално — внучката ми става на седем години. Цената практически няма значение, стига, естествено, да е в границите на разумното…
Чух я как въздъхна и вдигнах поглед към нея. В очите й отново се беше настанил предишният затаен страх, всичката искряща закачливост и присмехулност беше изчезнала. Руменината се беше изпарила от лицето й. И отново почувствах върху себе си невидимия поглед, втренчен с неизмеримо голяма сила. И той пак изчезна, като щракване на фотоапарат.
Вратата до тезгяха се отвори.
Макар и да бях подготвен от описанието на Уолтърс, появата на майсторката на кукли направо ме порази. Нейната височина и масивност влизаха в контраст с крехкостта на куклите и слабичката фигура на момичето. От вратата ме гледаше гигантка — едрото й скулесто лице, мустачките над горната устна и широката уста пораждаха погрешна представа за мъжественост, с която огромният бюст влизаше в гротескно противоречие.
Взрях се в очите й и забравих за карикатурността на лицето и туловището й. Очите й бяха огромни, сияйно черни и смущаващо живи. Като че ли бяха духове-близнаци, независими от тялото й. От тях се лееше порой от жизнена сила, който гъделичкаше с топлия си полъх нервите ми и в това нямаше нищо заплашително — или поне засега нямаше.
С мъка откъснах очите си от нейните. Потърсих с поглед ръцете й. Тя цялата беше облечена в черно и ръцете й бяха скрити в гънките на свободната й рокля. Отново се загледах в очите й и видях как в тях проблесна присмехулната презрителност, която бях забелязал и у момичето. Мадам Мандилип проговори и аз разбрах, че вибриращият от живот тембър, който бях усетил в гласа на момичето, е бил само ехо на тези мелодични, нежни и дълбоки тонове.
— Куклите които ви показа моята племенница, не задоволяват ли вашия вкус?
Събрах мислите си и рекох:
— Всички те са прекрасни, мадам… мадам…
— Мандилип — осведоми ме тя благо. — Мадам Мандилип. Името ми не ви е известно, нали?
— За мое най-голямо съжаление — отговорих аз многозначително. — Но ето в какво се състои проблемът. Имам мъничка внучка и искам да купя нещо изключително хубаво за седмия й рожден ден. Куклите ви са прекрасни — но все пак се питам дали не разполагате с нещо, което наистина да е…
— Нещо още… — тя наблегна на думата — по-красиво? Е, може и да имам. Но когато оказвам особено внимание на клиенти — сега тя постави акцента на думата „особено“, — трябва да знам с кого си имам работа. Доста необичайно поведение за собственичка на едно вехто магазинче, нали?
Тя се засмя и аз се възхитих от свежестта, младежкия дух и звънтящата нежност на смеха й.
Трябваше наистина да проявя усилие на волята, за да се върна към реалността и да бъда нащрек. Извадих една визитна картичка от куфарчето си. Не исках да знае кой съм, нито пък имах намерение да насоча вниманието й към някой познат, комуто би могла да навреди. Затова се бях приготвил предварително и носех картичката на един отдавна починал приятел, доктор. Мадам Мандилип я погледна.
— А! — възкликна тя. — Вие сте лекар. Е, сега, след като вече се познаваме, елате с мен да ви покажа най-качествената си стока.
Тя ме преведе през вратата в широк, слабо осветен коридор. Докосна ръката ми и аз отново усетих онова странно, витално напрежение на нервите. Спряхме пред една друга врата. Тя се обърна към мен и рече:
— Ето, тук държа най-добрите си работи. Моите особено добри работи!
Тя пак се засмя и отвори вратата със замах. Прекрачих прага и спрях, оглеждайки стаята бързо и неспокойно. Не беше някакъв обширен будоар, както го описваше Уолтърс. Вярно, помещението беше малко по-голямо от това, което можеше да се очаква. Но къде бяха изящната резбована ламперия, старинните гоблени, онова магическо огледало, което било като „половинка от огромна капка бистра вода“ и всички онези вещи, които я бяха подтикнали да си помисли, че това е Раят?
Светлината проникваше през наполовина спуснатите пердета на прозореца, който гледаше към малък, затворен отвсякъде и пуст двор. Стените и таванът бяха облицовани с обикновено, байцвано дърво. Едната от стените бе заета цялата от малки вградени шкафове с дървени вратички. Имаше и огледало, вярно, кръгло — но с това се изчерпваше всякаква прилика с описанието на Уолтърс.