Горинич му обяснил, че се е взел от гъстата гора при Горин река и се отпправя към Дракопол да си търси невеста.
— Ти комай си хлътнал в ледник и си проспал там няколко века! — шашнато казал Грохналият дракон, изгубил сетни сили и паднал на земята като празен чувал. После попитал отдолу: — Може би ти и родители си имал и на стари години те са ти завещали да се ожениш по любов?
Горинич потвърдил, че да, имал е, завещали са му. А всъщност за какво става дума?
Грохналият дракон ококорил всичките си очи:
— Общо взето излиза, че ти нищо не знаеш за съвременната любов? — Тогава слушай. Любовта сега е такава: ако драконът иска наследник, отива в инкубатора и си занася у дома яйчице, от което се излюпва това, което драконът иска. Ето ти и цялата любов.
— Но какво излиза тогава?…
— Драконици? А тях ги няма. Изчезнали са. Така че давай… запази си заранта поотрано ред, покажи паспорт, вземи си яйчице и бягай по-далеч от инкубатора. А сега се отдръпни, ще се заразиш.
Тук Горинич отскочил встрани и продължил своето пътешествие в пълно недоумение — та той дори паспорт нямал. Както мислел за паспорта, се заплеснал и бил обстрелян от земята с барутни ракети. Този салют не можал да му навреди, но все пак се издигнал по-високо, за да не плаши нервните жители на тая страна.
Летял три дни и три нощи и накрая съгледал долу драконовата столица — притиснат от облаци град с многоетажни леговища и с парцали мъгла в пролуките. Горинич дълго летял над Дракопол, взирайки се в тъмнината поне за една жива душа, докато не видял долу движещи се огънчета. Наклонил се на крило и започнал да се приземява.
Това било процесия. Отпред носели някого — вероятно го погребвали. Многобройни зъбати глави били вдигнати нагоре, те непрекъснато издухвали от гърлата си горяща смес. Всичко това напомняло факелно шествие. Димът се смесвал с мъглата,а пък огнените струи, изтръгнати от гърлата, се свивали в огнени кълба и бавно гаснели, разпръсквайки искри. Миришело на алкохол и сяра.
Изведнъж онзи, когото носели, се замятал и завикал:
— Постъпвайте в ДОЖ, постъпвайте в ДОЖ!
Процесията шумно въздъхнала и през три стъпки изскандирала в отговор същото това. И отново в мрака зашляпали през локвите.
Горинич се вмъкнал в опашката на процесията, състояща се изключително от самци, изпъчил Главната глава и решил да не си ходи, докато не изясни всичко. Бутнала го някаква намръщена личност и запитала подозрително:
— Ти кой си? Жених?
— Жених, жених! — чистосърдечно се съгласил Горинич.
— Тогава не изоставай — поомекнала намръщената личност.
— А какво е това ДОЖ? — попитал Горинич, подскачайки, за да влезе в срак с другите.
— ДОЖ? Доброволно общество на женихите. Ти откъде се взе бе, тъпак?
Горинич искал да обясни, че се е взел от Горин река, но отпред пак се раздал призивът на предводителя, тълпата отново отговорила — и отново тишина.
„Доброволно общество на женихите… — съобразявал Горинич. — Където женихи, там и невести…“
Изведнъж Средната глава — от закачливост ли, що ли? — изскочила изпод крилото и жизнерадостно завикала:
— А къде са невестите?!
Сработил условният рефлекс на тълпата, всички закрещели, без да мислят; в същия момент се чул поредният взрив на предводителя, най-дисциплинираните дожи се опитали да отговорят, врява неописуема… накрая процесията окончателно спряла и се объркала.
— Стой!!!
Спрели. Към опашката на процесията дотичало страхотно чудовище с две дузини глави, с камшик.
— Кой е подстрекателят?
Горинич тутакси бил издаден от намръщения си съсед, чудовището го измъкнало от строя и ревнало:
— Кой си ти? Да викаш без разрешение?!
Отпред креснал предводителят:
— Да се разстреля и на конкурса! Какво се занимаваме с него?
Чудовището се вкопчило в трите шии на Горинич и го повлякло край процесията, търсейки по-удобно място. Горинич се озъртал в недоумение, но не срещнал нито един съчуствен поглед. Горинич разбрал, че смъртта е близко, а той още не се е оженил! Задържал се на нокти и изпълнил бойния похват — както го е учила майка му: съборил чудовището на гръб и му извил трите глави.
Свободен е! Да бяга! Да лети!
Но тук на писъка на чудовището пристигнали навреме доброволни помощници и с тази тълпа Горинич вече не можел да се справи. От всички най се стараел намръщеният му съсед. Те налегнали Горинич, завързали го и го повлекли.
— А ето и ограда! Подходяща! Вържете го за оградата и запалете екстремиста! — викнал намръщеният съсед.
Привързали Горинич към оградата. Раздала се команда: