Младият човек навъсено газеше през дълбокия сняг. Ето че пред себе си видя да върви по пътя и друг човек, поел явно в същата посока. Щом разпозна младия Хаузер, разносвачът премина в лек тръс, за да го догони. Подвикна му:
— Хей, Едуард, почакай малко, де!
Едуард беше ходил рано сутринта при надзирателя на мината, беше се позовал на препоръката на стария Вундерлих и беше попитал за работа, обаче въпреки всичко надзирателят не го беше взел. Ето защо реши да си опита късмета в града.
Щом чу, че го викат, той веднага спря. Двамата младежи се поздравиха кратко, като си стиснаха ръцете.
— И ти ли отиваш в града? — попита Едуард.
— Трябва да занеса едно писмо на младия Зайделман.
— А пък аз искам малко да се поогледам за работа. Разносвачът хвърли към Едуард кос поглед.
— Тъй, тъй, да попиташ за работа значи! И то в неделя, така ли? Няма да ти е лесно. Времената са лоши. Човек просто няма къде да отиде. Това е причината, поради която все още издържам при Зайделманови. Иначе да вървят по дяволите! Един Бог знае защо тук всичко е в техни ръце! Те всичко могат, всичко решават и всичко определят. Едва ли е нужно да го казвам тъкмо на теб. Нали ти изиграха достатъчно лош номер! Първо ти спират поръчките, а после… какво, каза, станало в мината? Тази сутрин трябваше рано-рано да занеса едно писмо до нейната управа. Но преди това подочух нещичко в кантората. Струва ми се, че в писмото ставаше дума за теб. Че може би си щял да потърсиш работа и да не ти дават никакво място, защото си бил неблагонадежден човек. Какво ще кажеш?
Едуард знаеше вече кому дължеше своя неуспех при надзирателя.
— Каква подлост! — гневно избухна той. — Само ми се иска да разбера какво толкова имат против мен!
Разносвачът повдигна рамене. Той съвсем пък не можеше да отгатне причината за враждебността на своя господар към бедния тъкач, а на Едуард и през ум не му минаваше да я свърже по какъвто и да било начин с Ангелика.
Така двамата тежко крачеха един до друг към града. Щом вятърът станеше прекалено леден и запищеше край ушите им, като спираше дъха на момчетата, разговорът им замираше. Но после пак се оживяваше. Разносвачът на Зайделман спомена, че писмото, което носи, било за търговеца Щраух. Той попита:
— Нали го познаваш? Заедно с Фриц Зайделман са членове на клуба „Казино“. В писмото вероятно става дума за бала с маски, който ще се състои във вторник. Ех, че добре си живеят тези хора! А такива като нас не могат да си позволят подобно нещо. Само ми се иска да разбера кого ли е поканил нашият Зайделман-младши. Естествено Щраух ще отиде със своята годеница Мари Танерт.
Младият човек продължи да бърбори в същия дух. Едуард му отговаряше едносрично. Той не следеше особено внимателно разговора. Споменаването на бала с маски отново събуди у него всичките му опасения и страхове за Енгелхен. Разсеяно слушаше думите на своя спътник, но все пак чу всичко, каквото му беше казано, а по-късно това щеше да му бъде от голяма полза.
— В града двамата се разделиха. Разносвачът се отправи към търговеца Щраух, а Едуард тръгна да разпитва ту тук, ту там за работа, но безуспешно. Най-сетне той се умори да звъни или да чука от една чужда врата на друга, смирено да си казва научената вече наизуст фраза и все да го отпращат с едно кратко „не!“. Спря на един ъгъл и се замисли за своя живот.
И странно — колкото и тежки мисли за бъдещето да стягаха сърцето му, колкото и да го тревожеше съдбата на неговите близки, винаги на преден план излизаше страхът му за Енгелхен. Непрекъснато търсеше някаква възможност да я защити срещу опасностите, на които според него неминуемо щеше да се изложи по време на бала.
И ето че му хрумна една идея. Първата и най-важна предпоставка, за да може изобщо да я закриля, беше неговото участие в бала. Самият той също трябваше да отиде там. Но как да го осъществи? В случая ставаше въпрос за увеселение на тесен, затворен кръг хора. Вярно, там нямаше да го разпознаят, защото също можеше да отиде маскиран, но все пак щеше да увеличи броя на присъстващите. Как да постъпи?
На първо време Едуард не намери отговор на този въпрос. Но поне стигна до твърдото решение във вторник вечерта на всяка цена да се вмъкне между членовете на „Казиното“. Да става каквото ще! Веднага се осведоми за магазин, където се дават под наем костюми и маски за карнавални увеселения. Научи, че в града имало един-единствен подобен магазин, и скоро го намери. Помещенията му се намираха на първия етаж. Долу в коридора Едуард още веднъж бръкна в джоба си, за да преброи парите. Никога не е бил толкова богат. От онова, което му бе подарил непознатият в лесничейството, бяха останали още доста пари. Старият Хаузер му беше разрешил да задържи значителна сума за джобни пари. Разбира се, той не биваше току-така да пропилява всичко. Но беше твърдо решен да пожертва нещичко от тях, за да може да защити Енгелхен. И така, той се заизкачва по мрачното стълбище.