Арнд също бе скочил на крака и възбудено ходеше нагоре-надолу из стаята. Думите на лесничея бяха предизвикали у него истинска буря от чувства, чиято причина никак не беше ясна. Онова, което бе развълнувало Арнд, съвсем не можеше да се изтълкува само като най-общо човешко съчувствие и състрадание.
Но тъй или иначе, той не каза нито дума, а накрая безмълвно се изкачи горе в своята стаичка. Там извади нещо от куфара и после излезе от къщата. С бързи крачки се отправи към селото, но не тръгна по пътя, а пое направо през гората. На едно усамотено и по-закрито място той се спря и предпазливо се огледа. Щом се убеди, че е сам, Арнд съблече якето си и го обърна. Същото направи и с шапката си. Черното дотогава яке изведнъж стана сиво, а кожената шапка се превърна в кадифяна. Освен това от джобовете си измъкна перука и дълга прошарена брада. Когато си ги сложи, заприлича на човек, надхвърлил петдесетте. После пак продължи пътя си.
Странни мисли нахлуха в главата му.
Колко често се беше скитал по тези места… преди толкова много години… и как беше лудувал в гората заедно със своите другарчета! Познаваше всяка педя тук. И колко обичаше тази гора! Как му се искаше да падне на колене върху свещената земя на родното си място!
Докато продължаваше бързо да крачи, пред вътрешния му взор изплува неговото детство. Беше се родил в Хоентал, селото на бедните тъкачи и миньори. Изобщо не помнеше баща си — беше го сполетяла злополука в мината още докато момчето му беше едва на две години. Но майка му — тя бе останала в съзнанието му като добра и лъчезарна фея. Да, като фея, макар да беше облечена също тъй мизерно, както и останалите жители на селото. Веднъж на всеки две седмици в неделния следобед тя се появяваше пред него за един кратък час, прегръщаше го и го милваше. После пак изчезваше за четиринайсет дни. След преждевременната смърт на мъжа си тя бе започнала да слугува при богатия Зайделман, като помагаше на жена му в домакинството. А госпожа Зайделман беше строга господарка, която държеше изкъсо цялата прислуга. Не й разрешиха да задържи при себе си дори малкото си момче, единствената й радост. Принудена бе да го изпрати при родителите си, при старите Байерови. Писарят Байер, който току-що бе загинал по такъв мизерен начин, беше неин брат.
Малкият Арнд беше станал вече на седем години, когато ги връхлетя онзи страшен удар, който съсипа живота на майка му. Едно утро дойде някакъв полицай и я изведе от дома на Зайделманови. Казаха, че била откраднала. Тя, неговата майка, неговата фея, неговият идол! Беше изчезнала скъпоценната гривна, подарена предишния ден от Зайделман на съпругата му. И подозренията бяха паднали върху младата вдовица, която видели последна да влиза в стаята, където е било съхранявано бижуто. Вярно, че претърсването на стаичката на обвиняемата, както и на къщата на старите Байерови не довело до никакъв резултат, но въпреки това продължили да поддържат обвинението и жената била отведена в предварителния арест.
Малкият Франц посрещна това събитие с огромно изумление. Със свити юмручета се беше нахвърлил върху полицая, който сложи белезници на майка му след безрезултатния обиск. Всичко това завърши с истеричен плач и накрая, когато вече беше почти изпаднал в несвяст, бабата и дядото го заведоха до леглото да си легне.
Майката не можа дълго да надживее този позор. Срамът и тревогата за нейния любим син стопиха жизнените й сили и следствието все още не беше завършило, когато я отнесоха в гробището.
Тъй като скоро след това умряха и старците, малкият попадна в приюта. По онова време това беше нещо най-обикновено. Но човек трябва добре да е запознат с условията на живот в тези заведения на „благотворителността“, за да знае, че момчето бе осъдено да изживее истински ад. Отритнато от всички, гледано от всеки накриво, без каквото и да било обучение, ето как прекара следващите две години.
После в живота му настъпи голяма промяна. По тези места дойде един богат, но вече не много млад чифликчия с жена си. Двамата видяха на улицата хубавото, но запуснато дете и то веднага събуди съчувствието им. Те се осведомиха къде живее момчето и от какво семейство произлиза. Управителят на приюта сметна, че трябва да им каже самата истина. Съобщи им каквото знаеше шепнешком, обаче острият слух на малкия Франц долови всичко.
— Майка му откраднала и умряла в затвора. Със святкащи очи момчето гневно извика:
— Не е вярно! Майка ми нищо не е откраднала!…
Останалите му думи се загубиха в силни ридания и разплакалото дете избяга навън.
Изявеното чувство за чест на малкия предреши нещата. Чифликчията го взе със себе си и започнаха грижливо да го възпитават. И добрите хорица наистина нямаха причини да се разкайват. Все по-силно обикваха момчето и най-накрая направиха последната крачка, която увенча и цялото им благотворително дело — осиновиха го.