Но и след като прие новото безукорно почтено име, Франц не забрави сянката на миналото. Хиляди пъти се заклева да изчисти петното от паметта на майка си и макар и в гроба, да възстанови доброто й име.
Франц беше двадесетгодишен, когато осиновителите му умряха бързо един подир друг. Изведнъж той се видя собственик на голямо състояние, паднало му в ръцете наготово като зрял плод. Но него не го влечаха нито парите, нито пък високото обществено положение, което вече имаше възможност да извоюва в големия свят. Всичките му действия се подтикваха единствено от мисълта за дълга му към неговата починала майка. Именно на нея искаше да посвети както цялото си състояние, така и всичките си сили.
Да, своите собствени сили! Не искаше да повери случая на някой непознат адвокат — не, самият той щеше да се наеме да разкрие загадката на онази заблуда, на която клетата му майка несъмнено бе станала жертва. Наистина, за тази цел беше необходима значителна подготовка. Твърде много време бе изминало оттогава, а самият той се беше отчуждил от родното си място и от своите земляци. А трябваше да се извършат и известни разследвания, за които на един лаик липсваха най-важните предпоставки, а именно познаване както на правото, така и на всички онези хитри трикове и номера, без които добрият детектив не може.
Ала Франц беше упорит човек. С голямо въодушевление и жар се залови със задачата да се образова достатъчно, за да стане детектив. И скоро се оказа, че е роден за тази професия. При няколко много объркани случая, където и опитната полиция засече, той й даде ценни указания и съвети, които доведоха до издирването и задържането на престъпниците. Така Франк си спечели голям авторитет пред полицейските власти и много се гордееше с него, още повече че не беше техен професионален колега.
И ето че когато след време се заговори за тайнствения Горски призрак, той предложи услугите си на полицейското управление. Отначало не му обърнаха внимание, но след като служителите на полицията удариха на камък при издирването на тайнствения непознат и особено когато този загадъчен злодей започна да върши такива безчинства, че най-накрая се стигна до убийството на граничния офицер, най-сетне полицаите не се поколебаха да привлекат на помощ постигналия толкова много успехи вълк единак.
Ето как най-после Франц беше упълномощен да отиде на място, и макар да бе изпратен с определено поръчение от официалните полицейски власти, имаше пълна свобода на действие.
Сега се намираше вече тук, в Хоентал, за да сложи край на безчинствата на страшния призрак, хвърлил в ужас цялата околност. Но за него къде-къде по-важна беше паметта на майка му. Дали щеше да успее да изчисти онова петно на кражбата от нейното име? Напук на всички пречки и трудности Франц бе изпълнен с упование. Преди два дни бе отишъл на гроба на майка си и се беше зарекъл и пред себе си, и пред нея да не намери покой, докато не изпълни задачата си.
Арнд дотолкова бе потънал в мислите си, че беше престанал да обръща внимание на пътя и по едно време с изненада забеляза, че къщите на Хоентал бяха вече току пред него. Спусна се надолу по главната улица, чийто външен вид едва ли се бе променил с нещо през последните осемнайсет години, и почука на вратата на пасторската къща. А когато след малко, поздравявайки, влезе в работната стая на пастора, завари там един стар достопочтен човек с благ поглед и лице на светец.
— Какво желаете? — попита го духовникът, като остави настрани някакъв вестник.
— Господин пастор, идвам при вас с една молба.
— Който помоли, на него ще му се даде. Седнете и ми изложете вашата молба! Струва ми се, че никога не съм ви виждал. Изглежда, не сте тукашен.
— Наистина идвам отдалече, господин пастор. Току-що пристигнах тук и узнах за нещастието, сполетяло едно много свястно и почтено семейство.
— Имате предвид Байерови? Да, действително това е ужасна мъка, страшен удар на съдбата. Имате ли някаква по-особена причина да съчувствате на Байерови? Искам да кажа, да изпитвате състрадание освен най-общо погледнато от любов към ближния?
— Съчувствам им чисто човешки — измъкна се Арнд. — Затова искам да направя нещо за клетите деца. Чух, че се намират в приюта за бедни.
— За съжаление! Кой би искал, или по-скоро кой би могъл в това бедняшко селце да ги вземе под грижите си безплатно?
— Може би ще се намери едно семейство, което срещу известно заплащане ще даде на малките подслон и храна. Сигурно знаете тъкача Хаузер, нали? За него си помислих. Предпочитам на него да ги поверя.