— О, разбира се — кимна Гай и примижа. Нещо у тази жена болезнено му напомняше собствената му майка.
Жената се наведе и го заоглежда внимателно. Красива беше тази британка — и толкова си приличаха с младото момиче, че роднинската им връзка беше съвсем ясна, още преди Ейлан да каже плахо:
— Майко… — и да спре, съвсем притеснена.
Жената бе руса, също както Ейлан, и очите й бяха също като нейните — по-тъмни, с преливащи се лешникови и сиви тонове. Явно досега беше работила с прислужниците, защото туниката й от фин вълнен плат бе изцапана с брашно. Затова пък дългата риза отдолу беше безупречно бяла, от такъв фин лен, какъвто Гай досега не бе виждал в Британия, и цялата поръбена с бродерия. Обувките й бяха от боядисана кожа, а роклята се затваряше отпред с красиви спираловидни златни игли.
— Надявам се, че сега си по-добре — поде тя любезно.
Гай се изправи в леглото, подпирайки се на здравата си ръка.
— Много по-добре, господарке — отвърна той, — и ще съм вечно благодарен на теб и на твоите близки.
Тя прие благодарността с леко кимване.
— От Дева ли си?
— Бях на гости тук наблизо — отвърна той. Латинският му акцент щеше да е обясним, ако се представеше като жител на римски град.
— Щом вече си буден, ще пратя Кинрик да ти помогне да се изкъпеш и облечеш.
— Добре ще е да се поизмия — каза Гай и понечи да отметне одеялото, но осъзна, че като изключим превръзките, е напълно гол.
Жената проследи смутения му поглед и каза:
— Той ще ти намери и дрехи — може да са ти малко големи, но ще свършат работа засега. Ако предпочиташ да лежиш тук и да си почиваш, недей да ставаш, но решиш ли да дойдеш оттатък при нас, си добре дошъл.
Гай се позамисли. Всеки мускул в тялото му болеше, сякаш го бяха били с тояги; от друга страна, гризеше го любопитство по отношение на домакините му, пък и би било нелюбезно да избягва компанията им. Досега бе мислил, че британците, които не бяха приели съюза с римляните, са полудиваци — но в този дом нямаше нищо примитивно.
— С удоволствие ще дойда при вас — заяви той и потри смутено наболата си брада. — Но преди това бих искал да се измия — и може би да се обръсна.
— Не мисля, че трябва да се притесняваш за бръсненето — отвърна тя, — не и заради нас. Но Кинрик ще ти помогне да се измиеш. Ейлан, потърси брат си и му кажи да дойде тук.
Момичето изчезна на часа. Жената се обърна да го последва, после отново се вгледа в Гай. Сега, на дневната светлина, го виждаше по-ясно. Изразът на очите й се смекчи от нежна усмивка — точно така се усмихваше майка му, когато го гледаше, но това бе толкова отдавна!
— Че ти си още съвсем момче! — каза тя.
За миг Гай се почувства засегнат от думите й — в края на краищата от три години насам вършеше мъжка работа — но преди да успее да съчини по-учтив отговор, откъм вратата се разнесе насмешлив млад глас:
— Да, и ако той е момче, аз съм бебе в мъжки дрехи. Така ли е, втора майко? Е, умнико, готови ли сме да пропадаме в други мечи капани?
Кинрик влезе в помещението и Гай още веднъж се впечатли от гигантския му ръст. Но като изключим височината и това, че бе кажи-речи два пъти по-едър от Гай, и той бе наистина съвсем млад.
— Е — каза Кинрик, — нека сега видим дали ще можеш да стъпиш с болния крак — ръцете му бяха огромни, но пипаха учудващо внимателно. Той заопипва крака на Гай и когато приключи, се засмя доволно: — Ще можеш да ходиш! Само е натъртен — ударил си го на някой от коловете, нали? Така си и мислех. Ако нямаше късмет, можеше да го счупиш на две-три места и цял живот да куцаш! Но сега всичко ще бъде наред. Виж, с рамото работата е по-различна — няма да можеш да пътуваш поне още седмица.
Гай с мъка се изправи на крака.
— Трябва! — възкликна той. — Трябва да съм в Дева най-късно след четири дни! — отпуската му изтичаше…
— Чуй какво ти казвам! Ако стигнеш в Дева след четири дни, то ще бъде, за да те погребат там! — сопна се Кинрик. — В това поне съм сигурен. О, между другото — той подчертано зае поза и започна да рецитира, сякаш повтаряше заучен урок: — Бендейгид изпраща поздрави на нашия гост и му желае оздравяване; съжалява, че се налага да отсъства до утре, но се надява да те види, когато се върне — и добави: — Не съм аз човекът, който ще се осмели да се изправи пред него и да му каже, че си отхвърлил гостоприемството му. — Баща ти е много любезен — отвърна Гай.
Най-добре щеше да е да остане да си почива. И без това не можеше да стори нищо друго. Разбира се, през ум не му минаваше да спомене името на Клотин. Всичко зависеше от глупака кочияш — ако се бе върнал, за да уведоми когото трябва, че синът на префекта е паднал от колесницата и може да се е пребил, би трябвало вече да претърсват горите за тялото му. Ако обаче дръвникът бе излъгал, или се бе възползвал от възможността да избяга към някое село, където хората не признаваха римското владичество — а такива имаше в изобилие, дори съвсем близо до Дева — е, тогава всичко бе ясно. Надали някой щеше да се сети за него, докато Мацелий Север не почнеше да разпитва за сина си.