Свещената горичка се състоеше от тринадесет дъба — дванадесет от тях бяха наредени в полукръг, а тринадесетото, най-старо дърво растеше в средата, над каменния олтар. Ейлан, загледана в кичестите им корони, си мислеше, че дори на дневна светлина, през този сънлив и топъл следобед, те са съхранили нещо от магическата сила, която излъчваха под лунните лъчи. Гласът на Кайлеан достигаше до нея някъде отдалеч — като тихо, приспивно жужене. Ейлан продължаваше да гледа към клоните на дърветата. Не бе възможно силното сияние около листата им да се дължи само на слънчевите лъчи! От Белтейн насам имаше чувството, че сетивата й са се изострили двойно.
Тя отново се заслуша в думите на жрицата:
— В древни времена имало девет велики жрици — по една за всяка част на тази земя. Те напътствали и съветвали кралиците на племената.
Ейлан се облегна на широкия дънер на дъба. Чувстваше с цялото си тяло силата, която струеше от дървото. Заслуша се пак, налагайки си да държи очите си отворени.
— Значи те не са били кралици? — питаше Диеда.
— Не, тяхната роля не е била толкова публична, въпреки че и те често били от кралски произход. Но тяхно задължение било посвещаването на кралете — преди кралят да приеме наследствената власт, той встъпвал в свещен брак с Великата жрица, която била олицетворение на земята му — само така можел да получи божествен благослов и сила, за да управлява.
— Не са били девственици — отбеляза кисело Миелин. Изведнъж Ейлан се разбуди напълно. Спомни си думите на Мерлин. Нима в нея се бе въплътила Богинята, за да благослови Гай? Но каква бе тогава неговата съдба?
— Жриците се отдавали на мъже, когато Богинята го изисквала от тях — каза сухо Кайлеан. Но не се омъжвали, а раждали само когато това бил единственият начин да се съхрани кралската кръв. Винаги са били свободни.
— Не бих нарекла безбрачието в Горския дом свобода — каза намръщено Диеда. — Освен това всички знаем, че жрицата на Оракула може и да избира своя наследница, но в крайна сметка всичко зависи от това дали съветът на друидите ще я одобри.
— Защо всичко се е променило толкова? — попита напрегнато Ейлан. — Заради Мона ли?
— Друидите казват, че сегашният отшелнически живот на жриците е необходим заради нашата сигурност — отвърна Кайлеан, като явно внимаваше да не влага чувства в отговора си. — Твърдят, че само ако останем чисти като римските весталки, ще можем да спечелим уважението на Рим.
Ейлан я загледа стреснато.
„Значи това, което направихме с Гай, ни най-малко не оскърбява Богинята а просто нарушава наложените от друидите правила!“
— А винаги ли ще живеем така? — попита натъжено Миелин. — Нима няма място на тази земя, където бихме могли да говорим истината и да служим свободно на Богинята?
Кайлеан притвори очи. Ейлан имаше чувството, че дори дърветата спряха да шепнат помежду си, заслушани да чуят отговора на жрицата.
— Има такова място… — прошепна Кайлеан, — но то е отвъд времето, защитено от света, потънало в мъглите на вълшебството.
Ейлан си каза, че сигурно и Кайлеан вижда картината, която заплува пред нейния поглед — мъгли се стелеха като воал по сребриста езерна повърхност а над тях се носеха плавно сенките на бели лебеди, полетели към слънцето.
Кайлеан се стресна и отвори очи. Огледа се объркано и тъкмо в този момент отвъд дърветата звънна камбаната, която ги призоваваше на вечеря.
За известно време Ейлан бе позабравила тревогите си, но с наближаването на лятното слънцестоене започна да разбира защо Богинята не бе я поразила незабавно след прегрешението й. Първоначално, когато настъпи времето, когато по обичаите във Вернеметон трябваше да се оттегли в пречистващо усамотение, но нямаше и следа от кръв, тя не се обезпокои, защото лунният й цикъл никога не бе редовен. Но когато мина още едно месечно усамотение и кръвта все не потичаше, вече не можеше да има съмнение — заклинанията за плодородие, които се правеха по Белтейн, явно й бяха подействали прекалено добре.
Първоначалният, по-скоро инстинктивен възторг бързо отстъпи място на истински ужас. Какво щеше да каже Бендейгид? И което бе по-лошото, какво щеше да стори? Ейлан плака дълго и отчаяно. Така й се искаше да върне времето назад, да може да изплаче мъката си в прегръдките на майка си! Дните минаваха и не след дълго тя започна да се чуди дали не е наказана с някаква ужасна болест, а не с бременност.