— Нещастница! Противно малко животно! — крещеше Лианон. Бузите на Великата жрица бяха станали морави. Ейлан отстъпи плахо назад. — Кой стори това с теб?
Ейлан поклати мълчаливо глава и я изгледа с горящи очи.
— Ти дори не си се съпротивлявала? Защо не извика за помощ? Предателка! Нима искаш да опозориш всички ни или просто не можеш да мислиш? Да се държиш като разгонено животно, и това след всички грижи, които полагахме за теб… — Лианон си пое мъчително дъх. Гърдите й свиреха ужасяващо.
Кайлеан очакваше, че ще има сцена, когато съобщят новината на Великата жрица, но стана много по-лошо. С влошаването на здравето и темпераментът на Лианон бе станал съвсем непредсказуем. Кайлеан предположи, че този е един от тежките й дни. Преди да успее да се намеси, Лианон беше ударила момичето по лицето, и продължаваше да крещи: — Да не мислиш, че тази долна страст може да бъде осветена от боговете? Не се различаваш по нищо от обикновена уличница!
— Лианон… — Кайлеан обви с ръка слабите рамене на старата жена и усети как напрежението й отслабва. — Не е добре за теб да се вълнуваш така. Успокой се, майко — ще ти сипя малко билкова отвара — тя плъзна ръка по челото на Лианон и Великата жрица се отпусна назад. Кайлеан я подкрепяше с една ръка, а с другата успя да налее малко отвара от каната, която стоеше на масичката до нея, и я поднесе към устните на Лианон. В стаята замириса на мента. Лианон отпи и въздъхна дълбоко.
Ейлан стоеше така — вцепенена, без сълзи в очите. Усилието, което положи да дойде дотук, бе изцедило и последните й сили. Всичко, което щеше да стане оттук нататък, бе в ръцете на боговете. В този момент, отвратена от избухването на Лианон, тя изобщо не желаеше да мисли за съдбата, която я очакваше.
Лианон се поизправи на стола си — очевидно напълно бе забравила гнева си.
— Седни! — каза тя кисело. — Заболява ме врата да гледам нагоре към теб!
Кайлеан посочи едно трикрако столче и Ейлан седна. Очите й горяха.
— И така — поде Лианон с близък до обичайния си тон. — Какво да правим сега? Съжалявам, че те ударих, но това обърква много неща… — тя спря и се намръщи. — Е, все нещо ще измислим. Предполагам, че най-добре ще е да кажем на Арданос.
— Можеш ли да ми обясниш какво общо има той с всичко това? — сопна се Кайлеан. „Освен, продължи тя на себе си, ако положението на Ейлан обърква някакви негови планове!“ — Тя не е първата, която забременява по Белтейн, нито пък ще е последната. Разбира се, щеше да е по-лесно, ако бе дъщеря на друг човек. Но на Арданос и Бендейгид просто ще им се наложи да го преживеят. Съдбата на една жрица от Вернеметон би трябвало да е изцяло в наши ръце! Не се опитвай да ми каже, че не сме в състояние да вземем решение сами!
Не съм казала такова нещо — отвърна раздразнено Лианон, — но все пак сме длъжни да кажем на Арданос.
— Защо? Нима и ние вече се подчиняваме на римския закон, според който жените са обикновени робини на мъжете в семейството? — Кайлеан се разгневяваше все повече. — Можеш ли да приемеш такава глупост?
Лианон прекара ръка пред очите си.
— Защо гласът ти е винаги толкова остър, Кайлеан? Пак ме заболя глава. Отдавна трябва да си разбрала, че тук не става дума за мъдрост или глупост, а за власт. Съгласно договора, който дава право на нашия храм да съществува, Арданос отговаря за всичко, свързано с Вернеметон.
— Да, за съжаление — отвърна Кайлеан с горчивина. — Можеш ли да ми кажеш кой му възложи да изпълнява ролята на бог?
Лианон потърка лявата си ръка, която явно я болеше.
— Както и да е, Арданос е един от малкото живи роднини на Ейлан и е в реда на нещата да бъде уведомен — каза тя уморено.
Кайлеан неволно я съжали. Явно Лианон просто се опитваше да прехвърли проблема на някого другиго. Като се вземе предвид колко зле се чувстваше напоследък, в това нямаше всъщност нищо чудно.
Ейлан продължаваше да мълчи. Признанието я бе измъчило и това, което се говореше около нея, не можеше да я развълнува — не я интересуваше какво ще решат да правят с нея по-нататък.
„Кажи нещо!“ — Кайлеан я гледаше настойчиво, сякаш за да й внуши да проговори в своя защита. „Нали решаваме твоята съдба!“. Кайлеан знаеше, че Арданос не може да й стори нищо — бе се опитал веднъж, но Лианон беше прекалено привързана към нея — имаше я за осиновена дъщеря — и Арданос се примири. Бяха намерили изход — държаха се така, като че ли Кайлеан не съществуваше. Тя от своя страна много внимаваше да не се изпречва на пътя на Върховния друид. Но сега, заради Ейлан, щеше да се изправи срещу него.
— Така да е, прати да повикат Арданос тогава — каза тя на глас. — Но си помисли още веднъж, преди да поставиш съдбата на това дете в ръцете му.