— Е? — Арданос изгледа намръщено трите жени, които го чакаха в дома на Великата жрица. — Какво толкова важно има, че трябваше да извикате и мен?
Лианон изглеждаше изтощена и почти безплътна. Зад нея, като нейна сянка, се бе изправила Кайлеан. „Да не би да става нещо с Лианон?“ — сърцето му се сви тревожно. Присъствието на Ейлан, която се бе свила на едно столче в ъгъла, не го успокои. Да не би да го бяха повикали, за да му кажат, че Великата жрица умира? Не изглеждаше чак толкова зле, а и не би трябвало вече да са казали на Ейлан…
— Нека сме наясно — прозвуча отчетливо гласът на Кайлеан. — Аз бях против да те викаме. И да умирам, последните ми думи ще бъдат, че нямаш власт над жриците от Горския храм.
— Жено! — повиши тон Арданос. — Какво…
— И не ми казвай „жено“, като че ли нямаш нищо общо с жените и като че ли не си роден от жена — прекъсна го яростно Кайлеан. — С какво право можеш ти да говориш от името на Богинята, след като не почиташ нейното въплъщение на земята?
Арданос изкриви лице в гримаса и отново се обърна към Лианон.
— Крайно време е да ми кажеш какво става тук — поде той доста рязко. — Не мисля, че е редно да ми го каже Кайлеан.
Помисли си раздразнено, че тъкмо сега не би трябвало да напуска Дева. Губернаторът бе на поход чак в Каледония и някои от местните първенци пак започваха да надигат глава. Трябваше да стои в града, за да получава навреме сведения от своите шпиони, и когато бе необходимо, да използва връзките си с високопоставени римляни, за да предотврати избухването на нови размирици.
Лианон издаде странен звук — като че се задушаваше, закашля се, и най-сетне проговори с усилие.
— Ейлан е бременна от сина на префекта и не знаем какво да правим по-нататък.
Арданос я изгледа невярващо, после извърна очи към Ейлан.
— Вярно ли е това? Ейлан отвърна тихо:
— Аз никога не лъжа.
— Да — изръмжа Върховният друид, докато трескаво преценяваше наум как това ще се отрази на плановете му. — Не мога да го отрека, поне не си лъжкиня.
Ясно бе, че Ейлан би предпочела да не му казват нищо. Кайлеан пристъпи към нея и взе ръката й в своята. Арданос едва се владееше. „Не могат ли тези глупави кокошки да разберат най-сетне какви последици може да има това?“ Съществуванието на Горския храм зависеше от съхраняването на мита за чистотата на жриците в него! Как не можеха да схванат!
— Защо трябва да питаш мен? — гласът му звънна. Обучен в изкуството на бардовете, Арданос умееше да подчертава всяка своя дума. — Знаеш какво е наказанието не по-зле от мен. Жрицата, престъпила своя обет и отдала девствеността си другиму освен на Свещения крал, отива на смърт.
„Смърт“. Тишината в стаята натежа и стана почти осезаема. После Лианон простена и Кайлеан се спусна към нея — тъкмо навреме, за да я улови в прегръдките си.
— Жесток, безсърдечен старец! — избухна тя. — И като си помисля, че тя настоя да сподели проблема си с теб! — продължаваше да притиска слабото тяло на великата жрица към себе си, докато се опитваше да намери пулса на шията й. — Богиньо! Сърцето й се мята като подплашен кон! Този път обаче не успя да я убиеш! — Лианон, вече отпусната на стола си, простена и се размърда. Кайлеан се изправи. — Знаеш, че сърцето й е слабо. Защо не опиташ пак — втория път може и да я довършиш.
Арданос се наведе над Лианон и каза тихо:
— Само е припаднала. Ще се оправи — беше по-уплашен, отколкото би си признал. — Не знаех, че това я вълнува толкова.
Той помогна на Кайлеан и двамата повдигнаха старата жена и я положиха на леглото. Арданос се удиви от лекотата на тялото й. Кайлеан повдигна главата й, за да може да диша по-леко, капна няколко капки билкова отвара в чаша вода и я поднесе към устните й. Лианон преглътна и след малко клепачите й трепнаха един-два пъти и тя отвори очи.
„Очите й са все така красиви, каза си Арданос удивен. Дори сега, когато са замъглени от болка“. Знаеше, че ще страда, когато смъртта я отнесеше, но не можеше да си позволи чувствата да попречат на това, което бе длъжен да направи.
— Не говори за смърт — прошепна Лианон. — Нима няма никакъв друг изход?
Арданос хвърли поглед към Ейлан, която продължаваше да седи свита на ниското столче. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от стискане. Тя гледаше Лианон, без да мигне.
— Бих казал същото, дори да ставаше дума за родната ми дъщеря, Диеда. Всъщност, когато влязох, мислех, че това е Диеда…
— Остави сега Диеда — каза по-рязко Лианон. — Не можем да допуснем да се случи нещо лошо с Ейлан!
— Нищо лошо няма да се случи — прозвуча успокоително гласът на Кайлеан. — Арданос знае не по-зле от нас, че такова наказание не е прилагано от незапомнени времена. В края на краищата, случаят не е чак толкова рядък.