Гай го гледаше и не можеше да повярва.
— Женен ли? Но това е невъзможно!
— Ще видим кое е невъзможно — сряза го баща му. — Можеш ли да предложиш друг начин да поправим последиците от неблагоразумието ти? Арданос обеща, че момичето няма да пострада, стига ти да не се вестяваш повече там. Не мога да намеря по-подходящ начин да те спра, ако пак ти хрумне нещо такова. Знаеш, че отдавна съм уговорил с Лициний този брак, та сега няма нужда да се губи време. Ако момичето все още е склонно да те вземе, просто нямаш никакъв избор.
Гай поклати глава. Опитваше се да възрази, но баща му продължаваше да го гледа със смразяващия си поглед.
— Ще се ожениш за нея — повтори той тихо, но така категорично, че Гай посмя да протестира. — Достатъчно дълго търпях тази лудост и няма да допусна да се провалиш. Заминаваш след половин час — баща му се подписа на края на един свитък и вдигна отново очи към Гай. — Откажеш ли, не отговарям за съдбата на момичето. Можеш да помислиш веднъж и за нея — за разнообразие.
Гай го гледаше вцепенен. Опитваше се да си припомни как наказваха в Рим весталките, нарушили обетите си — доколкото си спомняше, ги заравяха живи. Стана му ужасяващо ясно, че не бе в състояние да защити Ейлан — всъщност всяка негова дума можеше само да я изложи на по-голяма опасност. Страх за нея го накара да замълчи.
Мацелий нави писмото, запечата го и го подаде на сина си.
— Предай го на Лициний — каза той. — С теб ще тръгне и личният ми ординарец Капелус — вече му наредих да приготви багажа ти.
Само след час Гай вече препускаше по пътя към Лондиниум. Редом с него яздеше огромният ординарец на баща му. Всякакви опити да поведе с него разговор удряха на камък. Когато в отчаянието си Гай му предложи подкуп, за да го остави да спре, да изпрати по някакъв начин вест на Ейлан, набитият ординарец само изръмжа.
— Не се сърди, господарю, но баща ти ме предупреди, че ще опиташ нещо такова. Платил ми е достатъчно, за да внимавам да стигнеш колкото е възможно по-бързо до Лондиниум. Служа на баща ти и не бих искал да остана на улицата, нали ме разбираш? Най-добре ще е да се подчиним на префекта. Като си помислиш, това е най-доброто разрешение за всички, нали?
Пътуването до Лондиниум им отне цели шест дни. На половината път природният оптимизъм на Гай започна да взема връх над мрачното му настроение и той започна да разглежда с интерес изникналите по пътя нови постройки и богати римски вили. Започна да прави сравнения и разбра колко диви са все още западните земи. Империята искаше земите на цяла Британия да станат такива — обработени и подредени. Той оценяваше труда, който бе довел до тези промени, но не беше сигурен, че харесва крайния резултат.
Минаха през градските порти по мрак и скоро се озоваха пред дома на природния оптимизъм на Гай започна да взема връх над мрачното му настроение и той започна да разглежда с интерес изникналите по пътя нови постройки и богати римски вили. Започна да прави сравнения и разбра колко диви са все още западните земи. Империята искаше земите на цяла Британия да станат такива — обработени и подредени. Той оценяваше труда, който бе довел до тези промени, но не бе сигурен, че харесва крайния резултат.
Минаха през градските порти по мрак и скоро се озоваха пред дома на прокурора, разположен между градския форум, където беше и съкровищницата на провинцията, и новият дворец, който Агрикола строеше за себе си. Гай бе идвал няколко пъти в Лондиниум като дете, и после, когато възмъжа и доби правото да носи тога, но не бе стъпвал тук, откак Агрикола стана губернатор.
Градът изглеждаше добре във вечерния здрач. Хладният бриз от реката отвяваше дневния задух. Следите от опустошенията, причинени от бунта на Боадицея, вече почти не се забелязваха. Виждаше се, че губернаторът гради със замах и има големи амбиции за бъдещето на града. Разбира се, Лондиниум никога не би могъл да съперничи на Рим, но в сравнение с Дева си беше истински голям град.
Гай предаде писмото на един внушителен по размери освободен роб, който пазеше входа, и незабавно бе поканен да влезе и да почака във вътрешния двор. Тук беше все още топло — носеше се аромат на цветя и цъфнали храсти. Чуваше се тихият плисък на фонтан, а някъде съвсем отблизо звънна смехът на младо момиче. След малко се появи един стар градинар и се зае да реже цветя — сигурно за украса на трапезата. Гай се опита да го заговори, но човекът или не знаеше, или се правеше, че не знае нито един от езиците, на които той го разпитваше. Гай стана и започна да се разхожда, доволен, че може да се раздвижи, след като бе прекарал цял ден на седлото. След малко обаче започна да чувства умората от дългия път, отпусна се на една каменна пейка и скоро заспа.