— Момиче от местните ли? — Юлия повдигна вежди. Знаеше, че малко бащи биха говорили така откровено с дъщерите си, но Лициний се отнасяше с нея като с приятел — още от детските й години.
— И така? — повтори тя.
— И така, ето че младият човек е вече тук и е време да се запознаете. Сигурно искаш да го видиш колкото е възможно по-скоро?
— Признавам, че съм любопитна.
Какъв ли щеше да й е късметът? Някаква младежка любов бе напълно простима, но ако се окажеше от тези мъже, които непрекъснато се забъркваха с чужди жени — тогава животът й с него надали щеше да е за завиждане.
— Хайде, дъще, върви при него — подкани я баща й. — Като те гледам, мисля си, че ако пък той не те хареса, и на него трудно би му се угодило.
Във внезапен пристъп на паника Юлия се сети, че е облечена в една от старите си туники, а и не бе сресала кой знае колко грижливо косите си.
— Така ли да отида? — попита тя, и започна притеснено да придърпва гънките на туниката си, за да прикрие едно малко петно, което имаше от рождение на рамото.
— Сигурен съм, че той се интересува от теб, а не от роклите ти — усмихна се баща й. — Изглеждаш чудесно. Освен това Гай знае, че си моя дъщеря — а то е най-важното. Тичай да го видиш. Не ставай глупава.
Юлия знаеше, че така или иначе няма друг изход. Лициний беше добър и търпелив баща, но решеше ли нещо, нямаше никаква надежда да промени решението си.
Моминският смях отново звънна наблизо и кой знае защо, Гай си припомни как Навзикая и прислужничките й откриват Одисеи на морския бряг. Някаква дребна фигурка излезе иззад цъфналите дървета и се упъти към него. Но това не беше момиче, а истинско дете! Поне такова бе първото впечатление на Гай. Той самият не беше особено висок, но момичето едва стигаше до рамото му; имаше малка, добре оформена глава и тъмна, къдрава коса, небрежно усукана на кок. Очите й също бяха тъмни и срещнаха спокойно изпитателния му поглед. Очевидно беше яла малини, защото и бялата й туника устните й бяха изцапани от тъмночервения сок на плодовете. Баща му беше споменал, че трябва да е петнайсетгодишна, но според Гай не изглеждаше на повече от дванадесет.
— Ти ли си Юлия Лициния?
— Да — тя го оглеждаше отгоре до долу. — Знаех, че баща ми ме е обещал на някакъв полуримлянин, полуварварин и дойдох тук, за да се запозная с него. Ти кой си?
— Опасявам се, че тъкмо аз съм въпросният полуварварин — отвърна той сухо.
Момичето продължаваше да го разглежда невъзмутимо. Гай имаше чувството, че очаква някаква присъда. Накрая тя се засмя и каза:
— Е, за щастие приличаш достатъчно на римлянин. Очаквах някакъв огромен рус мъж, чиито деца никога не биха приличали достатъчно на римляни. Знам, че губернаторът се опитва да приучи синовете на местните главатари на нравите и обичаите на Рим, и съм чувала, че дори успява — допълни тя, — но ние, които имаме истинска римска кръв, не бива да забравяме кому принадлежи империята. Нямам намерение да раждам деца, чийто вид няма да им дава право да се наредят сред образите на прадедите ми.
„Римска кръв — или например етруска?“ — каза си скептично Гай, припомняйки си, че Лициний произхожда от някаква етруска провинция също като собствения му баща и издигането му в йерархията се дължеше на лични заслуги, а не на благороден произход. Несъмнено затова и двамата бяха решили да свържат в брак децата си. Сети се и за Кинрик, който също бе половин римлянин — макар че ненавиждаше римската си кръв. Поне той, Гай Мацелий, оправдаваше тази кръв с външността си, а баща му цял живот се бе борил да го приемат като един от истинските господари на империята.
Той каза сухо:
— Предполагам, че трябва да съм доволен, щом се оказах достоен за одобрение.
— Хайде, хайде — отвърна момичето — сигурна съм, че и ти би желал синовете ти да имат вид на истински римляни.
Внезапна болка сви сърцето му. „Ами детето на Ейлан?“ Дали щеше да е русо като майка си, или щеше да прилича на баща си? Той се насили да отвърне на усмивката на Юлия и каза:
— О, убеден съм, че всичките ни синове ще бъдат достойни римляни.
Когато Лициний се появи отново, двамата се смееха и разговаряха като стари познати. Той хвърли доволен поглед на зачервеното лице на дъщеря си и каза:
— Доколкото разбирам, всичко е наред.
Гай примигна стреснато, когато бъдещият му тъст стисна здраво ръката му. Имаше чувството, че е пометен от някоя от големите обсадни машини. А това ставаше дума за Юлия, която все така се смееше и бърбореше до него. Имаше толкова безобиден вид — приличаше наистина на дете!