— И без това татко смята да те прати на север с писма за Агрикола…
Гай повдигна вежди. За първи път чуваше такова нещо, но в това нямаше нищо чудно. Юлия беше любимка на писарите от табулариума, бащината й канцелария, а те винаги научаваха първи новите заповеди. „Последен ги научава този, който е пряко засегнат от тях!“ — добави той на себе си.
— Намери време да се видиш с това момиче. Ако се върнеш, значи ще си напълно, напълно сигурен, че предпочиташ мен.
Гай едва подтисна усмивката си. Тя все пак нямаше кой знае каква представа от задълженията му, щом си въобразяваше, че може просто така да тръгне да се разхожда нанякъде по своя воля. Но може би щеше да успее да уреди нещо. Само при мисълта, че може би ще види отново Ейлан, сърцето се обърна в гърдите му.
Слава на Венера, че Юлия не можеше да прочете очите му — макар че понякога му се струваше, че има ясновидски способности. А може би всички жени бяха такива? Сега вече Юлия бърбореше нещо за сватбения си воал, който щях да бъде от много рядка и фина тъкан, докарана с керван чак от другия край на света.
Тай си каза, че връщането в редовната войска си е същинско облекчение — дори заради това да трябваше да бие път чак до дивите дебри на Каледония.
17
Лятото отиваше към края си. Наближаваше Лугназад, а Лианон все не оздравяваше. Често имаше силни болки в сърцето и много лесно се уморяваше. Арданос я посещаваше ежедневно и първоначално Лианон разговаряше с него надълго и нашироко, но с течение на времето тя сякаш се затваряше все повече в себе си, и той просто седеше мълчаливо до леглото й — ако говореше, то бе с Кайлеан — или на себе си. След всяко негово посещение Кайлеан ставаше още по-мълчалива и замислена от обикновено, но както винаги, не споделяше нищо с никого.
Докато Ейлан преживяваше всички вълнения на една жена, която за първи път чувства новия живот в тялото си, Лианон се подготвяше за последната голяма промяна в живота си — духът й трябваше да се освободи от тялото си, а никой не знаеше кога и в кой свят ще се върне отново. Ейлан тъгуваше искрено, но скритата й радост все напираше да избликне. В Горския храм бе станало много по-тихо от обикновено — жените вършеха ежедневната си работа, едновременно подтиснати и възбудени от предстоящата промяна. Защото никой досега не бе се осмелил да попита коя ще бъде наследницата на Лианон.
Всички бяха толкова заети с болестта на Лианон, че не обръщаха внимание на нищо друго — което бе добре дошло за Ейлан, но все пак, рано или късно диплите на роклята нямаше да могат да скрият корема й. Ейлан не забравяше нито за миг, че за Арданос все така заслужава смърт, а освен това напоследък имаше чувството, че в погледа на Диеда среща зле прикрито презрение.
Миелин все още тъгуваше за собственото си дете, и не бе подходящият човек, към когото би могла да се обърне за утеха. Само с Кайлеан отношенията й останаха непроменени — но Кайлеан винаги се бе придържала към собствените си представи за добро и зло — единственото, което успокояваше Ейлан в най-тежките й мигове, бе съзнанието за непроменената привързаност на Кайлеан.
Не знаеше кога ще види отново Гай — и дали изобщо ще го види някога, но бе убедена, че поне душите им рано или късно отново ще бъдат заедно. Не повярва на това, което й каза върховният друид — че го оженили набързо за някаква римлянка. Знаеше, че и при римляните бракът изисква известна подготовка и предварителни уговорки.
На следващия месец Кайлеан ръководеше жриците, когато посрещаха пълната луна. Никой вече не можеше да се заблуждава — Лианон умираше. Краката й бяха така подути, че вече не можеше да става от леглото. Кайлеан се грижеше за нея с такава нежност, каквато малко дъщери проявяват към майките си. Но течността неумолимо изпълваше тялото й.
Кайлеан сменяше постоянно билковите отвари и търсеше други начини за лечение на воднянка. Варяха отвара от пурпурните цветове на билката, наречена напръстник — най-добрият лек за болно сърце според Кайлеан — веднъж Ейлан опита предпазливо отварата и установи, че е нетърпимо горчива.
Но въпреки грижите им, с всеки изминат ден тялото на Лианон се подуваше все повече, а тя отпадаше и бледнееше.
— Кайлеан…
За миг Кайлеан не бе сигурна, че наистина е чула името си, толкова тихо беше повикването — сякаш вятър прошумоля в листата на дърветата отвън. Тя обърна уморено глава и видя, че Лианон е отворила очи. Кайлеан разтри клепачи, за да се разсъни, и се насили да се усмихне. Болестта така бе изсмукала лицето на старата жена, че фините кости на черепа се очертаваха с ужасяваща яснота. „Свършено е, каза си тя против волята си. Тя вече е на прага“.