— Жадна ли си? Има студена вода, но ако искаш, ще засиля огъня и ще ти подгрея малко лековита отвара.
— Нещо топло… би ме облекчило… — Лианон си пое дъх с усилие. — Прекалено добра си с мен, Кайлеан.
Кайлеан поклати глава. Когато беше на десет години и едва не умря от треска, Лианон я върна към живота с нежните си грижи — нещо, което не биха сторили нито майка й, нито баща й. Чувствата й към умиращата стара жена бяха по-силни от всякаква любов и омраза. Как можеше да й го обясни с думи? Ако Лианон не можеше да почувства какво означава тя за нея от докосването на мократа кърпа до челото си, от бденията край леглото й, значи никога нямаше да го разбере.
— Сигурна съм, че много от другите жрици мислят, че се грижиш така за мен, за да те направя своя наследница. При това ти наистина си по-добра жрица от всички тях, взети заедно… Но ти знаеш какво е положението в действителност, нали?
— Знам — Кайлеан се усмихна измъчено. — Съдено ми е да живея в сянка и съм се заклела да подкрепям твоята наследница, която и да е тя. Моля Богинята да не ми се наложи да го правя в скоро време.
„А и кой знае ще те преживея ли?“ — каза си тя на себе си. Странното, хаотично кървене най-сетне бе престанало, но сега постоянно чувстваше убийствена умора — като че ли крайниците й бяха пълни с олово от Мендипските хълмове.
— Може да е така, а може и да не е… Не бъди толкова уверена, че знаеш всичко, детето ми. Каквото и да приказват хората, не всички мои видения са плод на внушенията на друидите. А пък аз съм те виждала в одеждите на Велика жрица — и около теб се стелят мъгли, които сякаш не са от този свят. Житейският ни път често прави странни завои, и ние нерядко се озоваваме съвсем не там, накъдето сме тръгнали…
Водата закипя в малкото котле. Кайлеан хвърли вътре изсушени листа от подбел, лайка и липа, покри котлето и го премести малко встрани от огъня.
— Богинята ми е свидетел, че аз не исках да стане така! — повиши изведнъж глас Лианон. — Имахме такива мечти, когато бяхме млади — Арданос и аз… но той се полакоми за власт, а на мен не ми остави нищо!
„Ти все пак можеше да се възпротивиш, мислеше Кайлеан. В продължение на двадесет години говориш с гласа на Богинята и твоята дума е закон за хората. А ти дори понякога не знаеше какво си казала! Ако беше си наложила да се замислиш, щеше да трябва да действаш — тогава животът ти нямаше да мине като сън…“
Наложи си да замълчи — все пак Лианон бе дала много повече надежда на несведущите, отколкото Кайлеан с цялата си съзнателност и мъдрост, а това бе много по-важно от слабостите й, каквото и да мислеха циниците като Диеда.
Кайлеан сложи малко мед в отварата, подхвана слабите рамене на Лианон, повдигна я и започна да сипва течността лъжичка по лъжичка в устата й. Болната завъртя нервно глава. По бузите й потекоха сълзи.
— Уморена съм, Кайлеан… — прошепна тя, — толкова уморена… И ме е страх…
— Не бива, не бива, около теб са всички, които те обичат — шепнеше Кайлеан. — Изпий това и ще се почувстваш по-добре.
Лианон преглътна няколко лъжички отвара и въздъхна.
— Обещах на Арданос да назова наследницата си… да не провалям плановете му. Той чака… — тя изкриви лице — върти се като гарван над умираща овца. Трябваше да избера Ейлан, но тя… скоро трябва да си замине оттук. Сега казва да избера Диеда, но нито тя го иска, нито пък аз. Остава ми едно — Богинята… — тя се закашля, Кайлеан припряно остави чашата с отварата, помогна й да седне в леглото и я потупа по гърба, докато тя отново започна да диша нормално.
— Богинята сама да ти покаже каква е волята й — довърши Кайлеан. Великата жрица на Вернеметон се усмихна.
Лианон умираше. Знаеха го всички — единствено Кайлеан бе започнала умишлено да си затваря очите пред близкия й край — Продължаваше да се грижи за умиращата ден и нощ, с отчаяна нежност и упорство, и почти не напускаше мястото си край леглото й. Дори тези от жриците, които винаги се отнасяха с подозрение към самотната чужденка, не можеха да не се възхитят на предаността й. Диеда и Ейлан също разбираха какво предстои, но не им даваше сърце да говорят за това с Кайлеан.
— Тя е толкова опитна лечителка — казваше Диеда. Двете с Ейлан носеха замърсените постелки от леглото на Лианон, за да ги изперат на реката. — Не може да не вижда, че това е краят.
— Така е — кимна Ейлан. — Сигурно не иска да го признае пред себе си за щото тогава няма да може да избяга от истината.
Тя загледа любопитно младата жена, която вървеше до нея. Като изключим саркастичните й забележки, че мръсните чаршафи на Лианон миришат също като на всеки друг болник, и че не разбира защо трябва да ги перат само посветени жрици, Диеда изпълняваше всички свои задължения бързо и безукорно.