Колко странно бе, че се бяха отчуждили тъкмо сега, когато и двете бяха приели съдбата на жрици и бяха станали истински сестри пред Богинята! През последните седмици, докато отново работеше заедно с Диеда, а вниманието на Кайлеан бе изцяло погълнато от болката, Ейлан често си спомняше колко близки бяха, докато живееха в бащиния й дом. Потънала в мисли, тя се препъна в един корен и едва не падна.
Диеда веднага протегна ръка, за да я задържи.
— Благодаря ти — каза Ейлан малко учудено. Другата я изгледа ядосано.
— Какво си ме зяпнала? Не те мразя толкова, че да искам да ти се случи нещо.
Ейлан пламна и веднага след това пребледня като платно.
— Значи знаеш? — попита тя едва чуто.
— Ама че си глупава! — сопна се Диеда. — Толкова време живея с теб и Кайлеан под един покрив — как бих могла да не дочуя нещо? Заради доброто име на рода ни си мълча — така че ако и други жрици знаят тайната ти, не са я научили от мен. Добре поне, че бременността вече ти понася. Как се чувстваш сега?
За Ейлан беше огромно облекчение да говори за нещо друго освен за болестта на Лианон. Сигурно и Диеда се чувстваше така, защото, когато потеглиха обратно към Горския храм, двете се чувстваха много по-близки, отколкото през последните няколко години.
Накрая настъпи денят, когато и Кайлеан призна, че Лианон ги напуска. Арданос нареди всички жрици да се изредят на бдение край смъртното й легло. Лицето му беше мрачно и посивяло от скръб, и Ейлан си спомни какво казваше Диеда — че двамата с Лианон някога са се обичали. Странна любов! И колко ли отдавна трябва да е било?!
Разбира се, Ейлан, която напоследък смяташе, че единствено тя познава истинската любов, не би нарекла така това, което свързваше умиращата жрица със стария друид. И все пак Арданос седеше неотстъпно до леглото да Лианон, която отдавна вече не беше в съзнание, и държеше ръката й; жриците се изреждаха по две, по три, и прекарваха известно време пред леглото на умиращата. Кайлеан нервничеше и казваше, че я безпокоят.
— Защо се тревожи толкова? — пошепна Ейлан на Диеда. — Вече нищо не би могло да обезпокои Лианон.
Диеда кимна мълчаливо.
На залез слънце Арданос излезе за малко навън, за да подиша чист въздух. Като във всяка стая, в която се е залежал болник, и в стаята на Лианон въздухът беше тежък и задушен. Ейлан не винеше стареца, че изпитва нужда да постои на открито. Макар че след няколко дни щяха да празнуват Лугназад, дните все още бяха дълги. Късният залез хвърляше последни отблясъци и вътре в стаята, но слънцето скоро щеше да потъне зад хоризонта. Ейлан стана и отиде да запали лампата. Като се върна обратно при леглото, видя, че Лианон е отворила очи. Погледът на Великата жрица беше бистър и ясен. За първи път от много дни бе напълно в съзнание.
— Къде е Кайлеан? — прошепна тя едва чуто.
— Отиде да направи още отвара, майко — отвърна Ейлан. — Да я повикам ли?
— Нямаме време — Великата жрица се разкашля. — Ела насам — ти Диеда ли си?
— Аз съм Ейлан, но Диеда е отвън, в градината. Може да дойде веднага. Разнесе се странно хриптене и Ейлан разбра, че умиращата старица се смее.
— Дори сега не мога да различа едната от другата — произнесе тя с мъка. — Не виждаш ли, че това е знак, който ми дава Богинята?
Ейлан се зачуди дали Лианон не започва да бълнува — знаеше, че обикновено става така непосредствено преди смъртта. Но Великата жрица каза рязко и учудващо ясно:
— Извикай Диеда. Не ми остава много време. Не бълнувам, знам много добре какво трябва да направя, и че трябва да побързам.
Ейлан изтича навън и повика Диеда. Когато се върнаха и застанаха една до друга пред леглото на Лианон, тя се усмихна и каза тихо:
— Вярно е това, което казват хората — че умиращите виждат по-ясно от тези, които остават след тях. Диеда, ти ще бъдеш свидетел на последната ми воля. Ейлан, дъще на Рейс, вземи огърлицата, която е тук, до мен — вземи я! — тя млъкна задъхано, а Ейлан вдигна с треперещи ръце тежкия кръг от усукани златни ленти, който лежеше на възглавницата. — Вземи и гривните… сега си ги сложи.
— Но нали само Великата жрица… — започна Ейлан, ала погледът на умиралата сякаш я хипнотизираше и тя се подчини. Бавно отвори закопчалката на огърлицата и я постави на шията си. За миг златото й се стори много студено, но веднага след това легна меко и топло на шията й — сякаш огърлицата се радваше, че отново докосва човешка плът.
Диеда издаде някакъв нечленоразделен звук — като че ли не й стигаше въздух, но гърдите на Лианон хриптяха така, че Ейлан не й обърна внимание.